Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.12.2016 18:29 - Римски оргии
Автор: megavselena Категория: История   
Прочетен: 3735 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 27.12.2016 18:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
Римски оргии

Римските императори упражняват властта си върху огромна територия, простираща се от негостоприемните Британски острови и опасните граници на Рейн и Дунав до горещите брегове на Северна Африка и пустините на Близкия изток. Колкото и да са се съобразявали на думи с нормите на въображаемото конституционно управление на империята, тяхната воля винаги се смята за закон. При това властта им има свещен характер; мнозина от тях са обожествявани след смъртта им, а някои дори и приживе се ползват със статут на полубожества. Но такава неограничена еднолична власт в ръцете на един психически неуравновесен държавен глава понякога може да стигне твърде далеч и да има твърде важни последствия.

За късмет на империята, макар че през повечето време короната е обект на стремежите на жадни за власт генерали, броят на душевноболните императори не е голям. Въпреки това през първата половина на първото столетие след Христа и в края на второто, Римската империя е в ръцете на психично разстроени хора, които до известна степен могат да бъдат наречени луди. Така императорите от Юлиево-Клавдиевата династия, на които Нерон е последният представител, носят белега на наследеното по генетичен път разстройство — както по отношение на своя темперамент, така и въобще на здравето си, който белег поради стреса, причинен от абсолютната им власт, с течение на времето става все по-видим. Основоположниците на династията — Юлий Цезар и неговият племенник Октавиан (известен повече с придобитата малко по-късно титла Август), не могат да бъдат смятани по никакъв начин за психически неуравновесени. Но наследникът на Август — осиновеният от него Тиберий, или е бил психопат, или поне се проявява като страдащ от подобни психични проблеми. Сред неговите наследници Гай или Калигула, както по-често се нарича, преживява периоди на умопомрачение, последвали едно сериозно боледуване през 37 г. сл.Хр. Клавдий пък без съмнение е невротик, а Нерон със сигурност показва симптоми на психическа неуравновесеност. Втората група императори — Комод, Каракала и Елагабал, които управляват в края на втория и началото на трети век след Христа, са почти всичките млади мъже със скромен политически опит, чиито качества очевидно не отговарят на висотата на задачите, с които управлението на империята ги натоварва. Освен това те направо се главозамайват от огромната власт, с която се сдобиват. Разтуха от това напрежение те търсят в угаждане на всевъзможните си капризи, разгулен живот и тиранично потисничество, което ги води до ръба на загубата на разсъдъка, а вероятно и отвъд него, което става причина и за насилствената им смърт. Управлението на посочената група императори по категоричен начин илюстрира различните, макар и съвпадащи понякога симптоми, които предшестват умопомрачението и които имат ужасяващ ефект поне за част от поданиците на империята.

За да разберем по-добре положението, трябва да се върнем малко повече от едно поколение назад във времето преди установяването на имперско управление, когато в Рим се разделят с републиканските традиции, определяли в продължение на няколко века управлението на държавата. Тези традиции задълго остават лелеян идеал за римските интелектуалци и съдържат в себе си зародиша на римската имперска система. При полагането на основите на тази система се откроява страховитата фигура на Юлий Цезар — великия пълководец, който в битката при Фарсал отстранява от властта съперника си Помпей и който покорява Галия и нахлува чак в Британия. Макар че притежава фактически едноличната власт в държавата, той никога не получава официално титлата император от сенаторското съсловие, отнасящо се с подозрение към неговите амбиции. Освен това той не доживява до момента, когато биха могли да бъдат направени съответните конституционни промени, узаконяващи новото положение в управлението на империята. Все пак титлата пожизнен диктатор, която той получава и която запазва до края на живота си, е фактическо потвърждение на неговото авторитарно по форма и монархично по същността си управление.

След неговата смърт изниква въпросът: на кого ще се падне невероятната му власт и огромните му владения. Защото Цезар е пълен с енергия и когато става дума за женските прелести. Той често отсъства от брачното си ложе и впоследствие става жертва на уловките или на чара на египетската царица Клеопатра, от която има син на име Цезарион. Освен това е достатъчно широко скроен в сексуалните си предпочитания, за да ухажва и войнствения цар на Витиния Никомед, в чиято „царица“ после се превръща. „Цезар завладя Галия, а Никомед — Цезар. За всеки мъж той се превръщаше в съпруга, а за всяка жена — в неин съпруг“, казвал Гай Курион Стари за него според текста на Светоний („Дванадесетте цезари“, гл. I). Цезар има само едно законородено дете — дъщеря му Юлия, и затова осиновява за свой наследник племенника си Октавиан, който успява да се домогне до властта след смъртта на осиновителя си. В голямата морска битка при Акциум през 31 г. пр.Хр. войските на Октавиан побеждават обединените сили на Марк Антоний и Клеопатра (които се самоубиват). За четири години Октавиан успява да установи еднолична власт — принципат, и получава титлата Август като първи от една дълга поредица римски императори, управлявали до 476 г. сл.Хр. западната половина на империята, а на Изток още по-продължително време — чак до падането на Константинопол в ръцете на османските турци през 1453 г. сл.Хр.

Въпреки че външните белези на правовия ред се запазват и Римският сенат упражнява някаква, макар и само номинална власт, поради което в римската държава изглежда, че съществува диархия[21], империята по същество представлява военна деспотия. Август официално започва да се титулува Divi Filius[22] и това наименование придава свещен характер на неговата власт. Една власт, която, попаднала в ръцете на душевно неуравновесен човек, седнал на императорския трон, би се превърнала в нещо много натрапчиво и екстравагантно.

Самият Август се проявява като умен и умерен държавник, постигнал невероятни успехи както в мир, така и в бой, брилянтен администратор и макар влюбчив по природа, верен и любящ съпруг. Жена му Ливия е красива и безкомпромисна. „Одисей в женски дрехи“, както я нарича бъдещият император Калигула; genetrix orbis[23], „неумолима в своите амбиции, пресметлива и упорита като котка или като пантера в постигането на това, което ѝ е угодно.“ Над всичко тя поставя загрижеността си за богатствата на собственото ѝ семейство и за това синът ѝ от предишен брак — Тиберий, да седне на престола като наследник на нейния настоящ съпруг Октавиан Август. Поради това характерът на Тиберий се оказва силно повлиян от съвместния му, но може би лишен от взаимност живот с неговата властна майка. Ако тя без съмнение го обича истински, не е сигурно дали той ѝ отвръща със същото и дали въобще е способен на особено дълбоки чувства. Все пак той остава силно зависим от властната ѝ ръка чак до нейната смърт на осемдесет и шест годишна възраст, но това не му пречи да бъде злопаметен към неотслабващото ѝ влияние върху него и да си отмъсти за това, като не я дарява с честта да бъде обожествена след нейната смърт.

Тиберий вероятно предпочита живота настрани от публичните изяви, правейки кариера на военачалник, без да се товари с отговорностите на императорската власт, но очевидно не е в състояние да се отърве от имперските амбиции на майка си даже и при факта, че осиновителят му император Август гледа на него със зле прикривана антипатия. Ако познавахме по-подробно живота на Тиберий, преди майка му да се омъжи за Август — по-голямата част от който без съмнение прекаран в изгнание, може би щяхме да открием корените на неговата злопаметност и подозрителност, които дават своите опасни плодове в по-късните години от живота му.

Но въпросът за наследяването на властта над Римската империя занимава колкото ума на съпругата Ливия, толкова и съзнанието на самия император Август. Октавиан предпочита властта да премине в непосредствените продължители на собствения му род, кръвните му роднини — синовете на собствената му дъщеря Юлия, а не в ръцете на доведените му деца, родени от Ливия. Съпругът на Юлия, Марк Агрипа, обаче, който би бил подходящ приемник на императорската корона от Август, умира през 12 г. пр.Хр. и дъщерята на императора се оказва в положението на твърде важна партия, за да остане задълго вдовица. Ливия добре разбира това и решава, че ако синът ѝ Тиберий се омъжи за Юлия, това без съмнение би повишило шансовете му един ден да седне на императорския трон. По заповед на Август Тиберий се съгласява, макар и против волята си, да се разведе със съпругата си Випсания и да се ожени за Юлия. Но твърде скоро става ясно, че Тиберий и Юлия са съвсем неподходящи един за друг. Тиберий е хладно пресметлив егоцентрик, лишен от всякакви емоции и топли чувства. Докато Юлия е твърде сексуална, болезнено привързана към еротиката нимфоманка, която не би могла да живее със стеснителния в леглото Тиберий. Личният живот на Юлия е толкова скандален, че довежда до собственото ѝ низвергване и до неизбежния провал на плановете на Ливия по отношение на Тиберий. По този повод Сенека пише:

„Божественият Август пратил дъщеря си в изгнание, понеже надминала по безчестие всички осъдителни значения на тази дума, като постоянно скандализирала императорското семейство; приемала любовниците си на тумби; организирала нощни оргии из целия град; дори форумът и трибуната, от която баща ѝ обявил въвеждането на закони против прелюбодеянието, били използвани от дъщерята за нейните изстъпления; тя организирала своите любовни срещи и посред бял ден, край статуята на Марсий, където надминавала по своята престъпност прелюбодейките, и като истинска проститутка заявявала открито правото си да върши и най-големите безсрамия в обятията на първия срещнат мъж.“

Когато императорът — дотогава държан в неведение — най-накрая узнава за начина на живот на дъщеря си, той я изпраща в жестоко изгнание на остров Пандатерия[24]. Нейният съпруг Тиберий, който едва ли страда от това, че Юлия излиза от живота му, преживява дълбоко унижение от избухналия по този повод скандал. Когато по-късно става император, той спира хранителните ѝ дажби и — както се твърди — я оставя да умре от глад. Така Тиберий слага край на един брак без любов, който е принуден да сключи и понася. След това майка му започва да го тласка към заемане на позицията на престолонаследник на Август. Поради тези причини един от днешните биографи на императора нарича неговия живот „училище по злопаметност“.

Съдбата също помага на Ливия да осуети първоначалните планове на своя съпруг по отношение на престолонаследието. Внуците и най-близки кръвни роднини по мъжка линия на Август — Гай и Луций, които биват възпитавани да станат достойни за наследяването на императорската мантия, умират млади. Тогава императорът решава да привлече и последния си жив внук — Агрипа Постум, заедно с Тиберий като евентуални наследници на престола. Но дори за младата си възраст Агрипа вече има репутация не по-добра от тази на майка му Юлия: „с брутален и буен нрав“, „крайно ограничен по ум и като характер“, „твърде голям невежа, изпитващ глупава гордост от физическата си сила“. „Колкото повече растеше — пише Светоний в посоченото по-горе съчинение — толкова по-неуправляем ставаше, но и толкова по-луд, с всеки изминал ден.“ Неговата непригодност за властта е толкова очевидна, че той е изпратен в изгнание на остров Планезия (днешния остров Табарка в Средиземно море), където е ликвидиран вероятно по заповед на умиращия си дядо и с мълчаливото съгласие на Тиберий, който вече е единственият кандидат за наследяване на императорската власт.

Без особено желание, но по необходимост Август се съгласява Тиберий да стане негов престолонаследник. „След като жестоката съдба ме лиши от моите синове — бил казал Август според записаното от Светоний — нека Тиберий Цезар бъде моят наследник на престола.“ „Тази фраза — продължава Светоний — потвърждава подозренията на някои съвременници, че Август е избрал своя наследник не толкова, защото го е харесвал, а поради липсата на друга възможност.“

Тиберий е вече на петдесет и шест години, когато сяда на римския престол и до края на живота му остават още двадесет и две години. Макар че лицето му е набраздено от язви, дължащи се на някаква кожна инфекция, които той се опитва да скрие чрез различни мазила, иначе здравословното му състояние, общо взето, е добро. Той дори е толкова силен, че е способен с ръце да разчупи на две зелена ябълка. Вероятно страда от един вид зрителен дефект — хемералопия, защото, както твърди Плиний, през деня зрението му е затруднено; за сметка на това през нощта вижда като бухал. До голяма степен вкусовете му издават скромност и дори скъперничество, а любимите му храни са аспарагусът, краставиците и плодовете. За сметка на това е толкова пристрастен към алкохола — на младини поне, че войниците му го наричат с прякора Биберий[25]. Прекаленото пиене може да е допринесло и за психичните му проблеми. Впрочем, алкохолизмът нерядко върви ръка за ръка с държавното управление.

Тиберий може би наистина не е искал да става император. Студен и безличен, той не се и опитва да спечели симпатиите на римските граждани и не им осигурява полагащите им се хляб и зрелища, поради което те веднага го намразват. Но през ранните години на принципата му неговото управление се очертава като съвестно и ефикасно; той се стреми да издига върховенството на Августовото право и да потиска племенните вълнения по границите на империята.

Но се забелязват и следи от пропукване на така изградената фасада, които разкриват не само нарастващо чувство на несигурност у императора и неговата все по-голяма параноя, но и други черти на неговия характер като например ексцентричност, безчувственост, невъзможност да се разчита на неговата дума, еднаква отмъстителност спрямо врагове и приятели — все симптоми на психична неуравновесеност. Става все по-ясно, че някаква язва раздира характера и личността на Тиберий. Неговите все по-нарастващи страхове се проявяват и в отношенията му към неговия племенник Германик, син на по-големия му брат Друз, женен за Агрипина — безскрупулната и енергична дъщеря на Юлия (бившата съпруга на Тиберий).

Тиберий завижда на Германик за това, че той се възползва от своето положение и от успехите си, за да трупа престиж сред поданиците на империята, което императорът смята за заплаха за своята власт. По онова време Германик е млад и привлекателен военачалник, любимец на народа, върху който сякаш добрите феи орисници са изсипали всичките си най-хубави дарове, с изключение на един — доброто здраве. Защото е известно, че Германик страда от епилепсия — болест, която той е орисан да предаде по наследство, и то с фатални за империята последствия, на сина си, бъдещия император Гай Калигула. Но съдбата сякаш решава да свали от политическата сцена популярния Германик, защото той се разболява тежко, а според слуховете е отровен по заповед на Тиберий, имайки предвид омразата му към него. Така или иначе, императорът се страхува да не го посочат като извършител на това гнусно деяние и решава, че най-добре ще бъде да намери изкупителна жертва и това е собственият му легат и доверен човек — Калпурний Пизон. Набеден по този начин, Пизон се завръща у дома си и си прерязва гърлото според добрата тогавашна традиция на римския стоицизъм. Тиберий пък се оплаква, че с този си акт Калпурний се е опитал да посочи императора като отговорен за смъртта му. Но това по-късно става характерно за психопатичното поведение на императора — да жертва с готовност хората, които са му послужили да запази себе си.

Отстраняването на Германик обаче не решава проблема с престолонаследието, защото двамата му по-големи синове — Нерон и Друз, са предпочитани като наследници на трона пред собствения син на Тиберий, също с името Друз. След смъртта на Германик претенциите към престола на децата му се представляват от неговата вдовица Агрипина — жена, следваща примера на Ливия и притежаваща по думите на Тацит („Анали“, III, 4) „ненаситна жажда за власт“, и то до такава степен, че нейната „мъжка амбициозност я отклонявала от типичните за женския ѝ пол пороци“. Подозрително настроен към нейните мотиви и осведомен за огромната ѝ популярност, Тиберий гледа на нея с нескрита омраза.

Междувременно той позволява все повече и повече власт да бъде съсредоточена в ръцете на префекта на преторианската гвардия Сеян. От своя страна императорът става все по-немарлив към делата на управлението и интересът му към властта, който никога не е бил голям, постепенно съвсем затихва. При това той вярва, че в лицето на Сеян се е сдобил с предан слуга, който обаче използва привилегированото си положение, за да увеличава собственото си богатство, и вече отправя поглед към имперския престол. С тази цел успява да уреди елиминирането на Агрипина, вдовицата на Германик, както и на двама от нейните синове. Така най-малкият ѝ син Гай, или Калигула, както и малкият внук на императора — Тиберий Гемел, остават единствените близки по кръв наследници на остарелия Тиберий. Той междувременно е отхвърлил желанието на Сеян да се ожени за вдовицата на сина му[26] и на префекта не му остава нищо друго, освен да чака и да се надява.

След като до голяма степен се е оттеглил от държавното управление, Тиберий се премества да живее на красивия остров Капри. Той притежава идеалното местоположение на непристъпна крепост и на убежище, където императорът би се чувствал свободен от преследващите го страхове от евентуален заговор за убийство. На Капри Тиберий, вече в седемдесетте си години, решава, че има право да се отдаде на перверзни удоволствия, които опетняват репутацията му. По този повод Тацит пише:

„Там той дал свобода на необузданите си апетити… С надменността на източен деспот той похищавал млади мъже от знатен произход и ги принуждавал да му позволяват брутално да задоволява щенията си с тях… Откривал нови и нови способи на чувствена близост, както и нови критерии за скандална изтънченост в удовлетворяване на похотта си.“ („Анали“, VI, 1)

Светоний е още по-красноречив в описанието си. Той разказва, че в присъствието на императора групи от по трима млади мъже и три млади жени извършват полови сношения, „за да възбудят неговото все по-отслабващо сексуално влечение“. Малки момченца, които той нарича „рибки“, са обучени да го следват, когато отива да поплува, за да „го лижат и кълват между краката“. Тиберий имал и навика да подвежда мъжете да изпият голямо количество вино, „а след това внезапно завързвал здраво с връв гениталиите им, така че кордата се впивала в плътта им и не им позволявала да уринират“. Той организирал и истински мъчения, актове на садистична жестокост. „И до днес на Капри показват скалата, от която императорът обичал да наблюдава как хвърлят в морето жертвите му, след като са били подложени на продължителни и изтънчени мъчения.“ (Светоний, „Дванадесетте цезари“, III, 43, 44, 62)

Не можем да бъдем абсолютно сигурни, че подобни сцени наистина са се случвали, но на фона на преминалия в самота живот на императора, те не изглеждат напълно недостоверни. След многото години, прекарани в сериозни занимания и целомъдрие, тук, в този рай, който представлява остров Капри, Тиберий може да си е позволил воайорската наслада от чувствено припомняне на преминалата младост. По онова време той е един стар самотен мъж, tristissimus hominum[27], както се изразява Плиний, който търси поне малко забрава във визуализираната чувственост и който вероятно изпитва садистична, а може би и садо-еротична наслада от актовете на мъчение и умъртвяване на жертвата. Това той вероятно подсъзнателно приема като компенсация за униженията, които според него е бил принуден да претърпи. Много е вероятно също така този вид развлечения да са просто резултат от нарастващата му сенилност, но все пак липсват достатъчно доказателства, за да можем категорично да заявим, че императорът се намира в лапите на старческото оглупяване (сенилна деменция, както се казва на медицински език).

Доверието, което той има преди към Сеян, се оказва неоправдано. След като Антония, майката на Германик, успява да изпрати на Тиберий тайно писъмце, в което го информира за подмолните амбиции на Сеян, императорът действа светкавично, за да се отърве от своя вероломен служител. Тялото на Сеян е оставено три дни на гаврите на тълпата, преди поруганите му останки да бъдат изхвърлени в река Тибър.

Но смъртта на Сеян не прави Тиберий по-популярен. След Юлия и Германик той е осъден да понесе и още една последна, може би най-тежка за него измяна: тази на Сеян. Успява да ги надживее всичките, но остава самотен със старческата си параноя, винаги готов да удари въображаемите или истинските си врагове, които са еднаква заплаха за него. Допуска или сам предизвиква безброй актове на жестокост и на несправедливост, с което внушава страх и омраза у своите съвременници. Когато Агрипина се самоубива, той съобщава без капка съжаление на Сената, че тя е имала щастието да избегне удушаването и излагането за показ на Гермонското стълбище[28] за вмененото ѝ прелюбодейство с Азиний Гал. Сенаторите — сервилни и боящи се от своя господар хора — благодарят на императора за проявеното от него милосърдие и за да отпразнуват случая, гласуват за извършване на официално жертвоприношение на Юпитер. През последните години от управлението на Тиберий и най-слабият намек за някакво неодобрение от страна на императора предизвиква поредица от смъртни присъди, екзекуции и принудителни самоубийства.

На Капри компания му прави осемнадесетгодишният му племенник Гай, синът на Германик. Тъй като той е единственият оцелял потомък по мъжка линия на Юлиево-Клавдиевата династия, който избягва масовите убийства в семейството, може да се надява — заедно с Тибериевия син Тиберий Гемел, че един ден ще наследи трона на империята. Поради това той ласкае стария император и вероятно го поощрява в перверзните му удоволствия. Тиберий обаче все още е с акъла си и може добре да го прецени що за човек е. Той не го обича като всички останали. Когато Гай споменава нещо за прочутия републикански политик Сула, императорът остро му отвръща, че притежава всичките пороци на Сула и нито една от добродетелите му. И предсказва, че скоро Гай ще се отърве от Тиберий Гемел: „Ти ще убиеш него, но други ще убият теб.“

През март 37 г. сл.Хр. Тиберий се разболява в Мизен. Скоро изпада в кома и всички смятат, че това е краят му, но тъкмо придворните служители се стичат да поздравяват Гай за възкачването му на трона, Тиберий отваря очи и даже иска нещо за пиене. Тогава Макрон, управител на двореца на Гай, влиза в спалнята на стария император и го удушава със завивките. Подробностите около смъртта на Тиберий се различават в разказите, оставени от съвременниците, но изглежда твърде правдоподобно да са помогнали на стареца по-бързо да иде при предците си. При това никой не жали за неговата кончина. Гражданите на Рим, които много рядко са го виждали през последните му години, искрено го ненавиждат. „Tiberius in Tiberim“ (Тиберий в Тибър) — носят се техните викове. Същият онзи Макрон прочита пред сенаторите завещанието на покойния император, в което се заявява, че Гай и Тиберий Гемел трябва заедно да наследят властта му. Но Гай няма намерение да дели престола със своя съперник, макар той да е само едно малко момче. Сенатът услужливо гласува решение, според което старият Тиберий трябва да не е бил вече с всичкия си, когато е написал своето завещание. Повечето от другите му желания, оставени в завещанието, биват изпълнени, но преди още годината на неговата смърт да е изтекла, внукът му Тиберий Гемел вече не е между живите и Гай поема самостоятелно върховната власт в империята.

Сенатското решение за умопомрачението на Тиберий се смята от учените за недостоверно и за политически ход, продиктуван от неговия наследник на престола, с цел да бъде осигурено отстраняването на Тиберий Гемел. Това, разбира се, не е невъзможно, но също така не можем да сме сигурни, че менталното здраве на император Тиберий не е било поставяно под съмнение, особено през последните години от управлението му. И това предположение остава в сила, въпреки че не могат да бъдат намерени достатъчно доказателства за хипотезата, изказана от един германски учен, че всъщност Тиберий е бил шизофреник. По-вероятно е бил психопат и испанският психолог и историк Грегорио Мараньон откри корените на този здравословен проблем на императора в натрупалата се у него обида от личните и политическите неуспехи, с които той се сблъсква. Докато расте и се възпитава, се чувства несигурен в живота на изгнаник, който води неговото семейство, преди да бъде реабилитирано. Макар че според някои сведения обича първата си съпруга, Тиберий си остава самотен и интровертен тип, неспособен да дарява и да се радва на топли чувства. Неговият осиновител Август не го харесва, а колкото повече расте, толкова повече трупа неудовлетворение от властната си майка. Освен това завижда на Германик и не се противопоставя на избиването на роднините си, с изключение на Гай Калигула. Вероятно би желал синът му Друз да го наследи на престола, но посреща без особено вълнение вестта за неговата смърт. След това Сеян, на когото възлага цялото си доверие, го предава. Не трябва да се учудваме, че в старанието си да избяга от униженията и страховете на реалния живот, той намира, макар и временно убежище в перверзното си воайорство на остров Капри. В чисто човешки план на него му липсват както топлите отношения с предани приятели, така и истински врагове, за да се чувства по-удобно и по-уверен в себе си. В крайна сметка той си остава един огорчен и нещастен човек. Може да се каже, че поведението му не е напълно нормално, но всъщност е на границата, която днешната наука нарича „синдром на граничното състояние“. „Той все пак не е луд, но и не е напълно нормален“ — пише споменатият по-горе специалист Мараньон (G. Maranon, Tiberius). Макар че не разполагаме с достатъчно данни, за да квалифицираме Тиберий като истински психопат, все пак в поведението му се забелязват психопатични прояви.

Подигравките, с които са посрещнати тленните му останки, са в ярък контраст с ентусиазма, съпровождащ приветствията към неговия наследник на престола, император Гай, известен повече със своя прякор Калигула, даден му поради това, че като дете обича да носи римските военни обувки (caligae), докато е с баща си в поредния военен лагер. Старият император представлява възрастен саможивец на седемдесет и осем години. Калигула пък, за разлика от баща си Германик, не блести с физически качества. Той е висок и блед, с източени крака, преждевременно оплешивял и толкова чувствителен към окапалата си коса, че често пъти заповядва на хората с хубави коси около него да си обръснат главите. Калигула е плешив и с прекалено окосмено тяло, дефект, към който той е също толкова чувствителен, както и към плешивостта си. Дори само едно неволно споменаване на някакви „дългорунести кози“ може да има опасни последствия. Но макар да не блести с красивата си външност, Калигула поне е млад и енергичен[29]. А това, поне за момента, обещава на римляните едно по-добро бъдеще.

Ако трябва да бъдем справедливи към управлението на император Калигула, трябва да кажем, че той все пак успява да постигне нещо. Започва властването си с добро, като облекчава някои от непопулярните мерки, въведени от Тиберий. Политиката му и поведението му към околните в много отношения показва здрав разум и дори известна политическа разсъдливост. Съвременните историци се опитват, както и в случая с Тиберий, до известна степен да го реабилитират. Според английския му биограф Дейкър Балсдън доста неща могат да бъдат казани в негова подкрепа и, присъединявайки се към мнението на германските изследователи Х. Улрих (1903) и М. Гелцер (1918), той напълно отхвърля обвиненията, че Калигула е бил луд. Вместо това смята, че епизодите от живота на императора, за които се мислеше, че са доказателство за неговото умопомрачение, са просто „недобре развити (и доста неприятни) страни от неговия характер“ (J.P.V.D. Balsdon, The Emperor Gains). Независимо че обикновено свръхразвитите черти от характера представляват симптомите на лудостта, горепосоченото заключение все пак не е особено радостно.

Древноримските историци, макар че пишат малко след неговата смърт, са категорични, че той е луд, или много лош човек, а най-вероятно и двете. „Природата, изглежда, го е създала по този начин, за да покаже най-отблъскващите недостатъци на човешкия характер. Достатъчно беше да го погледнеш, за да разбереш, че е луд“ — пише Сенека. „Той беше — казва Тацит — с объркана същност (commotus ingenio).“ Светоний пък твърди, че той се е превърнал в чудовище поради лудостта си.

Можем да се запитаме кои черти на характера му говорят за неговото умопомрачение. На първо място той е открито бисексуален и вероятно носи в себе си вината за кръвосмесителни сексуални връзки със сестрите си. Женен е четири пъти и има няколко известни хомосексуални връзки: с някакъв актьор на име Мнестер, с когото има навика да се целува пред хората, с Марк Лепид и с Валерий Катул. Светоний твърди, че Калигула показва жена си пред публика напълно гола, а освен това организира в двореца истински публичен дом, в който матрони и свободно родени младежи могат да бъдат наемани за сексуални услуги срещу заплащане. Подобна дейност свидетелства за развратния характер и невъздържаността на Калигула, които пък от своя страна говорят за неговата психична неуравновесеност.

Но истинският проблем в случая с Калигула е, че той твърде сериозно приема идеята за своята божественост и поради това навлиза в един свят на фантазии и опасни проявления. В основата на лудостта му се оказва влечението му да търси наслада за душата в този измислен от него свят. Той вярва например, че е бог. Обожествяването наистина става част от римската имперска традиция, но не на всички императори е оказана такава чест (Юлий Цезар и Октавиан Август са почитани след смъртта им като богове, но Тиберий не е удостоен с обожествяване). На смъртното си легло император Веспасиан с горчива ирония отбелязва: „Струва ми се, че се превръщам в бог.“

Калигула обаче не се съмнява, че още приживе притежава божествена същност, държи се като такъв и настоява да му се оказват почести, достойни за високото му положение. След като жителите на един от подчинените му градове от Изтока се обръщат към него с прозвището „Ново Слънце“, той започва открито да вярва в своята божественост и заплашва онези, които не го приемат като бог, със съответстващите на това престъпление сурови наказания. По този повод Филон Александрийски (Legatio, 76 ff) пише:

„Той повече не желаеше да остане пленник на ограниченията, които му налагаше човешката природа, и затова започна да ги отхвърля с претенциите си да бъде смятан за бог. Преди да изпадне в тази лудост, казват, че разсъждавал по следния начин: Щом пастирите на животни — козари, кравари и овчари, не се смятат за кози, крави или овци, а за хора, притежаващи по-висок и могъщ статут и възможности от техните питомци, така и аз, който съм пастир на най-висшия животински вид — човешкия, трябва да бъда смятан за нещо повече от човек и не за равен на останалите човеци, а за избран от съдбата притежател на един по-висш и всемогъщ божествен статут. С такива мисли в главата този глупак започнал да смята за неопровержима истина и несъмнена реалност това, което било само плод на неговото съзнание.“

Калигула може и да е бил „глупак“, но неговата глупост наистина стига до крайност и е твърде опасна за другите. Започва да се облича и да се държи като бог, а неговото екстравагантно разточителство твърде скоро разорява имперската съкровищница. Той се облича в скъпи коприни, украсени със скъпоценни камъни, носи обувки с диаманти и разтваря перли в оцет, преди да го изпие. Наричат го „princeps avidissimi auri“[30], който сервира златен хляб на гостите си и даже храни със златен ечемик конете си.

Калигула претендира също така, че е в приятелски отношения с боговете, които се отнасят към него като към равен, а понякога дори се идентифицира с Юпитер. Облечен по подходящ за случая начин и размахвайки мнима светкавица, той отправя предупреждение към върховния бог на римляните, намеквайки, че той е мошеник, а истинският Юпитер е всъщност самият Калигула. За да подкрепи тези свои претенции, императорът нарежда да бъде създадена някаква инсталация, която да произвежда нещо като гръмотевици и светкавици. И когато „Юпитер“ му говори по време на така създадената бутафорна гръмотевична буря, той отговаря с думите на Аякс, с които героят на Омир се обръща към Одисей в „Илиада“[31] „Или ти мен, или аз теб ще унищожа!“

В други случаи императорът нарича Юпитер свой брат и дори си въобразява, че разговаря с него. „Като се представя за Юпитер Лациарис, той определя жена си Цезония и други богати люде за свои жреци и взема по десет милиона сестерции от всеки един за оказаната чест“ — пише Светоний. Вноската на бъдещия римски император Клавдий се оказва толкова непосилна, че той е принуден да натрупа дългове, за да я плати. Това показва, че в лудостта си Калигула проявява все пак известна систематичност.

„Той си построил специален храм в чест на собствената си божествена особа и го снабдил с жреци, като били определени и съответните жертвоприношения от най-добро качество. В храма била издигната статуя на императора в цял ръст, покрита със злато и обличана всеки ден с дрехите, с които е облечен и самият Калигула. Най-богатите римски граждани използвали цялото си влияние, за да си осигурят жреческа служба на неговия култ и дори наддавали за получаването на тази чест. Принасяли в жертва птици фламинго, кълвачи, токачки и фазани, поднасяни на олтара поотделно в различните дни на жертвоприношенията.“ (Светоний, „Дванадесетте цезари“, IV, гл. 22).

Когато императорът запитва актьора Апелес кой от двамата Юпитеровци — този в храма или този пред него[32], е по-велик, артистът е обхванат от естествена за случая нерешителност и това му струва подлагането на мъчения.

Калигула се оженва за своята съпруга Цезония, когато тя вече е бременна от него, но твърди, че дъщеря му Друзила е рожба на Юпитер. Поради това бебето е положено на коленете на седящата статуя на бога в Капитолийския храм, а на богиня Минерва е разпоредено да го кърми.

За императора обаче може да се каже всичко, но не и че му липсва логика. В земното си човешко превъплъщение той е женен за Цезония, а като бог на Слънцето — за Луната или говори така за нея и нейните ласки, които в такъв случай трябва да са били доста хладни. Веднъж той се обръща към царедвореца Вителий с въпроса дали е виждал богинята на Луната в неговата компания, на което онзи отговаря с присъщото си присъствие на духа: „Не, господарю, вашите образи са достъпни само за вас, боговете.“

Отношенията в божественото семейство са много по-сложни от човешките. Защото Калигула не се ограничава да се идентифицира само с едно божество, а с целия небесен пантеон. Той „се представя за Нептун, защото е направил мост през толкова необятна морска шир[33]; персонифицира се също така и с Херкулес, Бакхус, Аполон и с всички останали божества, но не само с мъжки, а и с женски, като често приема образа на Юнона, Диана или Венера… Веднъж може да бъде видян нагласен като жена, с винен бокал и тирс в ръце, а веднага след това — отново като мъж, носещ тояга и щит и дреха от лъвска кожа… Или може по някое време да бъде с гладко обръснато лице, а по-късно — с брада.“ Наред с другите му психични проблеми императорът очевидно страда и от объркване на половата си самоидентификация.

Изпълняващ ролята на Нептун, скоро след като се възкачва на престола, той решава да обяви своята власт над всички морета. За тази цел той нарежда да бъде изграден своеобразен понтонен мост от кораби, свързани помежду си в залива на Неапол — от Путеоли до Бая. По този „сухоземен“ път той преминава на кон, след като е принесъл жертви на Нептун. Облечен е в пурпурен плащ, обсипан със скъпоценни камъни, хвърлящи отблясъци на слънцето; на гърдите си носи металния нагръдник, за който се предполага, че е принадлежал на Александър Македонски; следват го пехотинци и кавалерия. След като прекарва нощта в Путеоли, той се завръща триумфално на следващия ден в колесница, теглена от два жребеца. Държи реч, в която определя построяването на този мост през морето като гениално дело, и награждава войниците за това, че са успели да преминат през морските води като по суша.

Това, че морето е останало спокойно и не са се появили вълни, според него показва, че Нептун се страхува от силата на императора. По време на последвалата гощавка, разгорещен от виното, Калигула „хвърля от импровизирания мост в морето мнозина от придружаващите го, а и немалка част от останалите се удавят, защото той ги преследва и напада с лодки с остри носове“ — пише по-нататък Светоний.

Друг негов триумф, отново по-скоро имагинерен, отколкото истински, е организиран за него през 39–40 г. сл.Хр., когато решава да предприеме военни походи в Германия и Галия с фиктивната цел да дебаркира и в Британия (която, макар че Цезар стъпва на нейна земя през 55 г. пр.Хр., все още не се намира под римска власт). Днешните изследователи са на мнение, че кампанията на Калигула е била по-сериозна и значима, отколкото я представят тогавашните древноримски историци. Първоначалният замисъл е посредством този поход да бъде умиротворена рейнската граница на империята, както и да бъде пресечен в зародиш сериозен заговор, насочен срещу императора, в който участва неговият легат за Горна Германия, Гетулиан. Но тази експедиция притежава и елементи на пантомима, с която императорът обича да се забавлява. Въпреки че трансграничен конфликт на река Рейн фактически не съществува и са взети само няколко нещастни пленници, Калигула е акламиран седем пъти като римски император. В Северна Галия той се качва на кораб с три реда гребци (трирема), но след това нарежда дебаркиране, а на войниците е заповядано да събират мидени черупки по брега.

Но има и хора, които знаят как да постигат благоразположението на императора, и той отговаря на техните ласкателства с жестове, разкриващи менталната му неуравновесеност. Когато неговата сестра Друзила, която той прави своя наследница, внезапно умира, той нарежда да бъде издигнат храм в нейна чест. Един от сенаторите, Ливий Гермин, угоднически му съобщава, че е имал видение как Друзила се възнася на небето и е приета там от боговете. За това лъжливо известие сенаторът е награден богато. Калигула раздава щедри подаръци и на любовника си, актьора Мнестер, а ако някой дръзне да прекъсне неговите представления, е наказван с бой с камшици. Евтих пък, водачът на привържениците на зелената партия при надбягванията с колесници в Циркус Максимус в Рим, на която ентусиазиран почитател е и самият Калигула, получава подаръци на стойност около два милиона сестерции. Но най-ценен за Калигула е неговият любим състезателен кон, Инцитат, за здравето на който той вдига наздравици със златен бокал. Запазени са сведения[34] — които може и да не са достоверни, но сполучливо предават духа на времето, — че този кон „имал мраморен обор, ясли от слонова кост, пурпурни завивки и хамут от скъпоценни камъни; той си имал даже отделно жилище, домашни роби и покъщнина… освен това се разказва, че императорът планирал да го направи римски консул.“

Но акламациите при възшествието на Калигула на императорския трон вече са отминали и сенаторското съсловие се чувства обидено от предпочитанията, които императорът показва към хора с ниско потекло — артисти, гладиатори и други, с които той прекарва по-голямата част от времето си. Само четири години след възцаряването му, неговото управление не се различава по тирания и жестокост от това на Тиберий. Действията му често са толкова непредвидими, колкото и несправедливи. Когато веднъж се разболява, един лоялен към него римски гражданин, Афраний Поций, дава клетва, че ако императорът възстанови здравето си, той — Афраний, ще пожертва собствения си живот. Когато Калигула наистина оздравява, той заповядва на Поций да изпълни клетвеното си обещание; поставят на главата му венец като на жертвено животно и императорските роби го прекарват през целия град, за да бъде хвърлен от Терпейската скала и да намери смъртта си. Това показва, че Калигула страда от мания за величие, която няма как да бъде компенсирана по отношение на страданията, които докарва на неговите поданици, смазани от тежките данъци, необходими за посрещане на екстравагантните му разходи. Освен това стилът му на живот се отличава колкото с капризите си, толкова и с опасностите, които предизвиква. Така например той може да извика някои от най-уважаваните и сериозни сенатори, за да го гледат, докато танцува „облечен в плащ и туника, стигаща му до петите“ под звуците на флейта.

Когато идва часът на неговия край, той празнува по повод Палатинските игри. Когато излиза напред, за да поздрави младите гърци, които се готвят да представят лирическия танц, група съзаклятници, водени от префекта на Преторианската гвардия, Касий Хереа, самият той жертва на императорските подигравки, го пронизват с ножовете си и го убиват. „Така Гай узнал, че фактически не е бог“ — съобщава накратко Дион Касий в своята история.

Парола на заговорниците става думата „свобода“, но от онази свобода в гражданско-конституционния смисъл на думата вече е останал само един далечен спомен. В двореца и в града настъпва пълен смут. Както винаги, Сенатът е неспособен да предприеме каквото и да било. И тогава един войник, който броди из императорския палат, открива знатната особа на Клавдий, снишила се зад една завеса и трепереща за живота си. Той сграбчва съпротивляващия се бъдещ император и го закарва насила до лагера на преторианците, където Клавдий е провъзгласен за следващия господар на трона на Римската империя.

И така, от какво естество е душевното страдание на Калигула? Макар че то от време на време го напуска и той има периоди на просветление, когато проявява дори известни качества на политик, все пак не е напълно с всичкия си. Лудостта му, както се твърди, е последствие от тежко заболяване, което го сполетява скоро след идването му на власт през 37 г. сл.Хр. Това заболяване е енцефалит и е твърде вероятно именно то да допринася за опасните особености в поведението на императора, тъй като се знае, че прекаралите енцефалит обикновено страдат от очебийни промени в характера, изразяващи се в импулсивни, агресивни и невъздържани прояви, подобни по своята симптоматика на тези, характерни за шизофренията. Съществува още едно, може би допълнително обяснение, което придава допълнителна тежест на предположението, че лудостта на Калигула е наследствена. Той е обременен с епилепсията на баща си Германик. „Той не беше здрав нито телесно, нито умствено. Като дете беше много болнав, а в младежките си години придоби известна издръжливост, но понякога поради внезапно прималяване ставаше неспособен нито да ходи, нито дори да стои на крака или да си събере мислите, а даже и да повдигне глава“ — пишат неговите съвременници. Калигула страда от хронично безсъние и никога не спи по повече от три часа на нощ, „а и през този неголям период от време той не спи спокойно и се стряска от странни явления; веднъж например сънува, че духът на океана разговаря с него.“ В тревожното състояние, в което изпада вследствие на тези кошмари, той напуска постелята и се примъква до някое кресло или пък се скита из коридорите и колонадите на двореца, бленувайки за настъпването на утрото. Дори преди да се разболее през 37 г. сл.Хр., Калигула вероятно е страдал от епилепсия на темпоралния лоб, която се характеризира със симптоми, много напомнящи за тези на шизофренията, както и на постенцефалитния синдром. Умственото страдание на императора може да се е дължало и на някакъв хроничен ментален синдром. Макар че при наличните данни, е трудно да се стигне до категорично решение за характера на неговата лудост, съществуват достатъчно основания да предположим, че умопомрачението на императора се дължи преди всичко на органично заболяване.

Макар че неговият наследник на престола е твърде далеч от умствената неуравновесеност, той също може да е страдал от енцефалит, който го превръща във физически крехък и невротичен по характер тип. Клавдий е мъж, на когото императорската фамилия никога не е гледала особено сериозно, смятайки го за болнав и слабоумен, почти идиот. За него стоенето на крака е толкова изморително, че дори когато се обръща с реч към Сената, е седнал, а по улиците на Рим винаги пътува на специална носилка. Освен това главата и ръцете му постоянно треперят и заеква. Всичко това обяснява неговите големи опасения да не стане жертва на заговор за свалянето му от власт или за неговото убийство. Затова и наказва със смърт убиеца на предшественика си: защото е дръзнал да сложи край на живота на един римски император. Всеки, допускан до него, е проверяван за оръжие.

Макар и от съвременна гледна точка Клавдий да отговаря на условията да стане пациент на някой кабинет за психологическа помощ, той съвсем не се проявява като тъп, но упорит педант. Дори неговото често споменавано слабоумие вероятно е един вид прикритие в нажежената и опасна атмосфера на императорския дворец. Той несъмнено се проявява като опитен и разумен владетел, умерен и разбран в отношенията си с другите, който отменя повечето от непопулярните мерки, предприети от Калигула, и особено на обвиненията за обида на величеството, равносилни на държавна измяна, които се използват твърде често в миналото за признаване за осъждане на смърт както на виновни, така и на невинни граждани. Клавдий слага край на много от ненавижданите от народа данъци, връща от изгнание заточените и установява по-хармонични отношения със Сената. Въпреки физическите си недъзи той се нагърбва с тежкото пътуване до Британия след нейното поставяне под римска власт от Авъл Плавций през 43 г. сл.Хр.

Слабостта на Клавдий произтича не толкова от неговата политика, колкото от отношенията му с хората и особено с неговите съпруги. Третата му жена, Месалина, от която му се ражда син — Британик, е жена със сексуални предпочитания към промискуитета, която афишира своята интимна връзка с избрания за консул Гай Силвий. Когато Клавдий разбира за това, Силвий е екзекутиран, а Месалина се самоубива. Нейното място в императорското ложе е заето от нейната съперница Агрипина[35], сестрата на бившия император Калигула, чиято най-голяма амбиция е да осигури наследяването на императорския трон от нейния син от предишен брак — Нерон.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ...
"ЛУДОСТТА НА ВЛАДЕТЕЛИТЕ" Вивиан Грийн

Бележки

[21] двойно управление, тоест поделяне на властта между императора и Сената. — Б.пр.

[22] Син на обожествения през 42 г. пр.Хр. — две години след смъртта му, Гай Юлий Цезар. — Б.пр.

[23] родителка на целия свят. — Б.пр.

[24] днешния остров Вентотене в Тиренско море. — Б.пр.

[25] игра на думи с името Тиберий; означава нещо като Пияндура. — Б.пр.

[26] Друз. — Б.пр.

[27] най-нещастен от всички на този свят. — Б.пр.

[28] по което телата на екзекутираните престъпници били влачени с куки към река Тибър, за да бъдат изхвърлени. — Б.пр.

[29] за разлика от Тиберий. — Б.пр.

[30] най-жадният за злато владетел. — Б.пр.

[31] XXIII песен, стих 723. — Б.пр.

[32] тоест самият Калигула. — Б.пр.

[33] вж. подробности за това в следващия абзац. — Б.пр.

[34] отново на същото място у Светоний. — Б.пр.

[35] наречена Младша, за да бъде различавана от другата Агрипина — „Старша“, майката на Калигула. — Б.пр.

[36] синът на Агрипина. — Б.пр.

[37] в чест на богинята на мъдростта и познанието Минерва. — Б.пр.






Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: megavselena
Категория: Хоби
Прочетен: 140979
Постинги: 89
Коментари: 59
Гласове: 183
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031