След смъртта на Клавдий през 54 г. сл.Хр. по време на представление на пантомима, което улеснява плановете на Агрипина, синът на покойния император, Британик, естествено, е избутан встрани и е изместен от престола от доведения му брат Нерон[36], който само година по-рано се е оженил за Клавдиевата дъщеря Октавия. Така Нерон става последният император от Юлиево-Клавдиевата династия, но и един от най-печално известните. „Унищожител на човешкия род“ и „отрова за света“ са само някои от определенията, които дава за него Плиний Стари. Той е и първият римски император, за когото Сенатът постановява, че е враг на народа. Следващите поколения виждат в него символ на лошавината и дори го смятат за Антихриста от Библията. В литературата — например в Шекспировия „Хамлет“ и в „Британик“ на Расин — той става синоним за майцеубийство и противоестествена жестокост. Затова пък за маркиз Дьо Сад Нерон е герой. За него дори повече, отколкото за Калигула, важи определението, че „той е бил покварен по наследство дегенерат, корумпиран от абсолютната си власт“.
Сред днешните историци напоследък се забелязва тенденция да се отнасят към неговото управление с повече симпатия, което води до едно по-справедливо и по-малко украсено представяне на образа на владетеля Нерон, с което той самият става по-разбираем за нас и по-малко отблъскващ като историческа фигура. Но още от началото на своето властване се забелязват симптоми не само на предразположение към поквара, но и на умствена неуравновесеност. Той обикаля улиците на Рим с група настроени като него главорези, ограбвайки случайно срещнатите минувачи и извършвайки и други насилнически действия. Тацит предполага, че причина за тази промяна в характера на неговото управление и поведение са смъртта на императорския съветник Бур и краят на влиянието, което оказва върху него интелектуалецът Сенека, както и тяхното заместване от порочния преториански префект Тигелин.
Следващата стъпка, която Нерон предприема, е да се отърве от своята амбициозна и интригантски настроена майка Агрипина. Тя вероятно предполага, че подобно на Ливия би могла да продължи да упражнява влиянието си върху обичащия удоволствията свой син, но императорът има буен нрав и проявява характер, като не е съгласен с нейните опити да доминира над него, особено да се бърка в частния му живот. Нерон не обича жена си Октавия и си взима една освободена робиня — Акте, за любовница. Агрипина от своя страна, в ревността си към влиянието, което Акте придобива върху нейния син, заплашва, че ще възобнови претенциите на Клавдиевия син, четиригодишния Британик, към престола. Но Нерон не е човек, който ще се остави да бъде изнудван от майка си. Британик умира, отровен на детската маса в двореца, а влиянието на Акте скоро след това намалява, защото тя е заместена от любовта на живота на императора — Попея.
Междувременно владетелят нагласява нещата така, че майка му да се качи на кораб с нестабилна конструкция, когато отплава за Рим на връщане от Бая, където със сина ѝ са участвали в тържествата по случай празника Квинкватриа[37]. Корабът наистина потъва, но упоритата Агрипина успява да доплува до брега. Тя обаче се досеща, че това корабокрушение е организирано от коварния ѝ син. Влизайки в конфронтация с морския офицер, когото Нерон е изпратил да я убие, тя му казва направо в очите да прониже със своя меч утробата, която е родила нейния убиец.
Три години по-късно Нерон решава де изостави Октавия и да се ожени за Попея. За тази цел Октавия е обвинена в прелюбодеяние с някакъв роб, разведена е с императора и е изпратена на остров Пандатерия, богат вече на зловещи спомени от миналото, където тя прерязва вените си в своя затвор. А красивата, страстна и амбициозна Попея става годеница на Нерон. Само за едно нейно къпане във ваната е необходимо млякото, издоено от 500 магарици. Съпругът ѝ, който минава за културен човек с литературни амбиции, написва песен в чест на нейните коси с цвят на кехлибар. Но само три години по-късно, когато тя е бременна, в пристъп на гняв императорът така я рита, че това води до нейната смърт. Разкаянието и скръбта на Нерон са безгранични, защото, макар че е голям егоист, той не е чужд на истинските чувства. От това обаче последствията са донякъде куриозни. Окото му хваща някакъв млад освободен роб на име Спор, който много прилича на покойната Попея. Тогава императорът нарежда той да бъде кастриран и заедно с него встъпва в повторна брачна церемония.
Капризите и необузданите страсти започват все повече да доминират живота на Нерон. Той превръща управлението на империята в придатък към обслужването на собствените му удоволствия, а поданиците са принудени да плащат за това, което се превръща във всеобща повинност. Проявява се като елинофил и задълбочено опознава древногръцката култура. Но страстта му към театъра и към надбягванията с колесници става толкова натрапчива, че той допуска тя да влияе и на водената от него държавна политика.
Това, че императорът обича да участва в занимания, които повече прилягат на хора без потекло и на освободени роби, а не на представители на знатните съсловия, му помага да се противопоставя на сенаторите. Но те и без това добре познават този маниер на поведение, както и ужасяващите последствия от него още от времето на Калигула, който има същите предпочитания като Нерон. Отначало проявите на новия император запазват получастния си характер, но Нерон е горд със своите необикновени умения и държи на адмирациите, които би му донесла публичността. И той наистина обожава своя глас по начин, достоен за един днешен попизпълнител, при това до такава степен, че прекарва доста време легнал по гръб с оловни тежести върху гърдите си, за да заздрави мускулатурата на диафрагмата си. Освен това много внимава с хранителния си режим, за да поддържа в отлично състояние гласните си струни, а също и физиката си адекватна за един професионален участник в надбягванията с колесници. Плиний Стари разказва, че императорът се хранел в определени дни само с дребни лукови главички, консервирани в зехтин; следвал и практиката, възприета от състезателите в надбягвания с колесници, да се пие разтворен във вода сух тор от шопари, което може би през първи век след Христа е еквивалентът на днешните анаболни стероиди.
Сами по себе си тези прищевки или ексцентрични увлечения могат и да не се смятат за вредни, ако не бяха отражение на едно общо душевно неравновесие на този, който си ги позволява, и ако не влияеха не само на неговото поведение, но и на водената от него държавна политика. А тази политика, както я нарече неотдавна един съвременен историк (M. T. Griffin, Nero, the End of a Dynasty), представлява смес от „ексхибиционизъм с цел спечелване на популярност и репресии като противоотрова за изпитваните страхове“. И както става ясно от по-нататъшното му управление, в един момент вторият аспект взема връх над първия. Защото предоставянето на хляб и зрелища на тълпата вече не е достатъчно да осигурява на императора желаната от него популярност. Личната му нетърпимост към съперниците и критиците на неговите действия засяга дори и артистичния живот на империята, което води до това, че Нерон започва да си вярва, че притежава вродено превъзходство над останалите хора на изкуството, така както превъзхожда всички в управлението на държавата. Навсякъде се говори, че той има намерение да основе нов град, наречен в негова чест Нерополис. Издигат му и огромна бронзова статуя. Но мащабният пожар, който обхваща голяма част от Рим през 64 г. сл.Хр. и който, макар и без достатъчно основания, според общественото мнение е предизвикан от императора, само засилва растящата му непопулярност.
Ала фантазиите продължават да заемат все повече място в неговия живот. Репутацията му на извратен човек се подсилва от нова пародия на брак с поредния му любовник, освободения роб Питагор. Държан настрани от общественото мнение със средствата на ласкателството, Нерон все повече затъва в своя живот, изпълнен с илюзии и съпровождан от време на време от прояви на тирания и жестокост. През 64 г. сл.Хр. е разкрит заговор за неговото убийство по време на състезание по надбягване на колесници, което трябва да се състои в Циркус Максимус в Рим. Това води до поредица от арести и екзекуции и още повече засилва параноичната мнителност на императора. Раздутите нужди на държавното съкровище правят Нерон още по-ненавиждан от неговите поданици. „Жаждата на Нерон за богатства доведе всички в държавата до банкрут“ — пише Тацит.
Тъй като смята, че е застрашен от омразата на сенатското съсловие към него, Нерон решава да посети Древна Гърция, за да се порадва на слава и популярност, които започват да не му достигат в Рим. Междувременно в империята се надигат брожения и недоволство, а командирите на римските армии един по един отхвърлят клетвата си за вярност към императора. Сред тях е и Галба, управител на сенатската провинция Хиспания Тараконензис. Движението, насочено срещу Нерон, придобива лавинообразен характер и Сенатът го обявява за враг на народа.
Нерон намира убежище във вилата на Фаон край Рим, съпроводен от четирима от освободените си роби. Един от тях, Епафродит, му помага да се самоубие с нож малко преди изпратените от града въоръжени конници да пристигнат за него. „Qualis artifex pereo“[38] — промълвява умиращият Нерон и изразява последната си воля — гробът му да бъде украсен с мрамор.
Не е лесно да установим степента на душевно разстройство на Нерон. Може да се изтъкне становището, че той действа според собствените си разбирания за ролята на владетеля в Римската империя. И провалът на тези действия се дължи не на липсата на здрав разум, а по-скоро на неговата порочност и погрешна вътрешна политика. Но пороците, които характеризират личността на Нерон, неговата неувереност и тиранично поведение, изглежда, се дължат на ментално състояние, което прехвърля границата на нормалното. Генетичното предразположение на членовете на Юлиево-Клавдиевата династия също не предполагат нормална психика. Самият Нерон произхожда от рода на жени със здрав разум и силни чувства — сред тях прабаба му Ливия, баба му Агрипина Старша и майка му Агрипина Младша. Само някой опитен специалист по генетика би могъл да определи доколко техните гени са повлияли на тази издънка на рода им. Но емоционалният живот на Нерон, проявил се например в любовта му към Попея, води до предположението, че той не е психопат, макар че някои негови прояви са сходни с тези на психично разстроен човек. Възможно е да е бил и шизофреник. Но независимо от всичко той поне със сигурност страда от разстройство на личността, което води до моментни изблици на лудост. Подобно на Тиберий той може да не е напълно луд, но не е и с всичкия си.
Смъртта на Нерон слага край на Юлиево-Клавдиевата династия. През следващите сто години императорите се оказват мъже с опит и качества на пълководци, администратори, строители, законодатели и дори философи, но с едно изключение — император Домициан, който подобно на Нерон е елинофил, ексхибиционист и с тираничен характер. Останалите, които се различават коренно от него, са Веспасиан, Тит, Траян, Хадриан, Антонин Пий и Марк Аврелий. Това е времето на истинския златен век на Римската империя, както посочва историкът Едуард Гибън през осемнадесети век.
След това, в края на втори и началото на трети век след Христа, империята изведнъж попада под управлението на група млади императори, които се оказват психически нестабилни: Комод, Каракала и Елагабал. И така, този златен век завършва с края на живота и властването на Марк Аврелий през 180 г. сл.Хр. Настъпват четиридесет години, прекъснати само от стабилното управление от 192 до 211 г. сл.Хр. на способния император Септимий Север, през които короната обикновено е в ръцете на млади и неопитни хора, чиито умове са направо помрачени от абсолютната императорска власт, с която разполагат. Лишени от управленски талант, те компенсират тази си немощ с капризно, потисническо и неуравновесено упражняване на властта, като подобно на Калигула претендират за божественост. Дори и да не са били клинично луди, те със сигурност са жертви на психични проблеми на личността, които в днешно време изискват постъпване и лечение в специализирано психиатрично заведение.
Комод е отличен пример за това как разполагането с неограничена власт може да доведе не само до най-големи несправедливости, но и да деформира съзнанието до степен на умопомрачение, защото от това, което знаем за управлението на този римски император, той твърде вероятно е страдал от шизоидна параноя. Атлетичен младеж без никакви по-специални интелектуални интереси, на трона Комод се превръща в главозамаян и душевно нестабилен тиранин. По природа мразещ заниманията с държавно управление, след възкачването на престола той се задоволява да предаде воденето на държавните дела отначало в ръцете на бащините му опитни съветници начело с амбициозния, но честен Тигидий Перенис. След убийството на Перенис императорът натоварва един бивш фригийски роб, Марк Аврелий Клеандер, с функциите на първи министър. Това състояние на нещата продължава, докато откритите брожения срещу корумпираното управление на Клеандер принуждават Комод да жертва първия си министър с надежда да умиротвори широкото недоволство и най-вече да спаси себе си.
След смъртта на Клеандер Комод започва да търси утеха в един стил на живот, граничещ по неразумност с лудостта. Подобно на Калигула, императорът обявява официално, че още приживе е станал бог. „Неговата умопобърканост придоби толкова красноречив характер, че той започна да се определя като Ducator orbis, Conditor, Invictus, Amazonianus Exsuperatorius“[39] — пише един негов съвременен историк, Дион Касий („История“, гл. LXXIII, 15). С други думи, Комод претендира, че е въплъщение на Херкулес и задължава Сената да започне да принася жертви на божествения му дух. „Такова беше неговото умопомрачение, че отказваше да го наричат със собствените му имена, и заповяда да се обръщат към него като към Херкулес, син на Зевс вместо като към Комод, син на Марк“ — споделя друг историк от онази епоха — Херодиан („История“, кн. I, гл. XIV, 8). В изблик на своето умопомрачение той нарежда да бъдат сменени имената на месеците в годишния календар, като ги назовава според собствените си титли, повечето от които[40] се свързват с познатата титулатура на Херкулес. Лъвската кожа и тоягата на митичния герой са винаги до трона на императора и стават негови официални инсигнии.
И тъй като Херкулес е олицетворение на физическата сила, Комод с болния си мозък си внушава, че най-добрият начин да докаже своята идентичност с древния обожествен герой е да прояви физическите си възможности по време на общоримските игри. „Движен от своето митологизиращо въображение“, той обича да поваля съперниците си с херкулесовската си тояга. При това се проявява като твърде ентусиазиран и прекаляващ с вживяването си в тази роля изпълнител, а неговият ненаситен апетит за кръвопролития и убийства може да се тълкува единствено като плод на болен мозък. На изповядващите оргиастичния култ на Белона той заповядва да режат ръцете си „studio crudelitatis“[41]. Жреците на Изида пък трябва да се бичуват по гърдите с борови шишарки, докато рукналата кръв покрие телата им. Съобщава се също така, че императорът собственоръчно убива един човек по време на изпълнение на ритуал от култа към Митра.
Но истинска възможност да прояви своите херкулесовски способности и шизоидната си натура императорът намира само на арената в Римския амфитеатър. От една добре защитена ложа той пуска стрели по избраните от него жертви — обикновено екзотични животни, събрани от най-различни краища на империята, и дори от още по-далеч — слонове, хипопотами, носорози и жирафи. Веднъж по време на Флавиевите игри, които продължават четиринадесет дни, той убива сто лъва и предприема лов на щрауси. Редките птици са избивани посредством стрели със специално изработени остриета (с формата на полумесец), които дават възможност на поразените животни поне за малко да продължат нормалния си бяг, макар и останали без глави. Зловещо стискащ откъсната щраусова глава в едната си ръка, Комод се отправя към ложите, в които седят сенаторите, и им прави недвусмислен намек, че такава ще бъде тяхната съдба, ако не се подчиняват на неговите заповеди — разказва Херодиан в своята история (кн. I, гл. XV, 8–9).
Дивите животни обаче не са достатъчни да задоволят страстта му към кръвопролития или да му предоставят адекватна на неговите желания възможност да покаже уменията си. Затова Комод решава „да се включи и в гладиаторските битки срещу най-яките млади мъже“. Излезли на арената, голи до кръста и готови за бой, неговите противници не смеят и да си помислят да побеждават императора, а се надяват да имат щастието той да се задоволи само да ги рани. Те, разбира се, не излизат невредими от арената, но поне се надяват раните им да не са тежки и да избегнат по-лоша съдба. Така започва увлечението на Комод в новата му роля, когато той решава да напусне двореца и да се премести в гладиаторските казарми. Освен това той издава декрет, че от този момент нататък иска да се обръщат към него с прозвището на един бивш герой от гладиаторските кръгове, наречен Сцева. Това решение обаче пряко довежда до свалянето му от власт.
Неговото безразсъдно и садистично управление, характеризиращо се с убийства, терор и страшни преследвания, е можело да има само един край. Но Сенатът, опитомяван в продължение на толкова дълъг период от време, остава напълно бездеен, а населението на Рим все пак изпитва известно удоволствие да наблюдава екстравагантните зрелища, които императорът му организира. Затова заговорът за неговото сваляне от престола възниква и се материализира сред хората от най-близкия му кръг.
Изплашени за собствените си глави, членовете на неговото семейство, водени от любовницата му Марсия, приготвят бокал с отровно питие. Когато императорът го изпива и започва да повръща, спортистът Нарцис го удушава. В заключение може да се каже, че Комод без съмнение е страдал от остра форма на психоза, че е имал шизофреничен характер, на който дава воля в резултат на неограничената си власт като император.
След смъртта на Комод империята си отдъхва по време на двадесетгодишното стабилно и умело управление на Септимий Север, но неговата смърт през 211 г. сл.Хр. е последвана от пълна анархия, тъй като командирите на римски армии се сражават помежду си за императорската корона. Кратко прекъсване на тези вълнения настъпва при управлението на двама императори, които в различен смисъл проявяват своята психическа неуравновесеност — Каракала и Елагабал.
Каракала, синът на Септимий Север, носи този прякор по наименованието на вид военно наметало — къса туника от келтски или германски произход, която обича да носи. Той сяда на трона заедно с брат си Гета. Но двамата се мразят и Каракала изготвя план за отстраняването на брат си. Под претекст, че търси начин да оправи техните отношения, той кани Гета на среща в покоите на майка им, императорската вдовица, където го убива с нож. Тази си постъпка Каракала оправдава, като казва, че така е предотвратил опита на брат си да го нападне с оръжие в ръка. След това успява да спечели симпатиите на войските, като раздава щедри подаръци, но това опустошава имперската съкровищница. Не се поколебава да избие и всички по-важни привърженици на покойния си брат.
Краткото управление на Каракала представлява истинско бедствие за империята, тъй като той е с деспотичен характер и не по-малко психически обременен от Комод. Обзет от натрапчивата идея за постигане на военна слава, той започва да гледа на себе си като на въплъщение на Александър Велики, по стъпките на който се опитва да върви. Затова започва да носи древномакедонски дрехи и набира войници от провинция Македония за личен състав на специална македонска фаланга, чиито командири трябва да носят имената на прочутите генерали на Александър Македонски. Подобно на своя идол той спира при Троя, за да посети надгробната могила на Омировия герой Ахил.
Неспокоен и подозрителен, преследван от кошмара на братоубийството, което е извършил, страхуващ се от убийство, Каракала непрестанно търси съветите на разни пророци и гадатели. За сметка на това отстранява всички, които критикуват неговата политика — независимо дали по добронамерени подбуди или не. Нарежда особено жестокото избиване на всички млади мъже от Александрия, защото си внушава, че градът не го е почел достатъчно и му се е присмял. Лошият му нрав и капризна същност може би стават още по-лоши поради непрестанно разклатеното му здраве, но точната причина за което не ни е известна. В търсене за лек на здравословните си проблеми Каракала посещава светилищата на келтското божество Аполон Гран край днешния Баден-Баден, тогава носещ името Аврелия Аквензис, и на Асклепий край Пергам. През пролетта на 217 г. сл.Хр. той става жертва на заговор, ръководен от преторианския префект Макрин.
Но убийството на Каракала не решава проблемите на империята и опитът на Макрин да стане новият император се оказва без шансове за успех. Юрист по образование доскорошният преториански префект се опитва на всяка цена да укрепи позициите си, но среща силни врагове в лицето на членове на старата императорска династия на Северите начело с вдовицата на императора Септимий Север, Юлия Домна, а след нейната смърт и на сестра ѝ Юлия Меза. Тя се оказва енергична и непоколебима жена, решена на всичко, за да осигури достойна съдба за внуците си (понеже самата тя има само дъщери) — Басиан и Алексиан.
По това време Басиан, който от млад става известен с прозвището Елагабал, понеже е служител на бога на Слънцето[42], е на четиринадесет години и блести със своята красива външност. Той заема семейната служба върховен жрец на Слънцето в един прекрасен храм в Емеса, основният обект на поклонение, представляващ голям черен камък с конична форма, който според легендата е изпратен от небето. Симпатичният върховен жрец, жизнерадостен ексхибиционист, отказва да носи вълнените одежди по староримската или старогръцката мода и за нищо на света не би докоснал кожата на тялото си с друго, освен с коприна, доволен от пищния костюм на службата си — разказва Херодиан в своята история (кн. V, гл. III).
Макар че Елагабал вероятно няма амбиции, той ще стане средство за решимостта на баба си да се разпорежда със съдбините на Римската империя. Затова тя гледа на Макрин с презрение, а за целта на своите стремежи да възстанови династията на Северите на власт подкупва щедро с големи суми военните, като същевременно пуска в обращение и слуха, че истинският баща на Елагабал е покойният император Каракала.
След като тази новина бързо е разпространена из източните провинции на империята, тя и нейното семейство се заемат да организират заговор за издигане на Елагабал на императорския престол. След това заедно с дъщерите си Юлия Меза се запътва за лагера на войските. Макрин, който по това време се намира в Антиохия, отначало не приема сериозно новините за потенциалния бунт, който назрява, но след като нови и нови войскови части се отмятат от него, той постепенно губи кураж и в деня, когато двете войски[43] застават една срещу друга, той сваля пурпурната си туника и императорските отличителни знаци, обръсва си брадата и търси спасение чрез бягство. Надява се да стигне до Рим, където да намери поддръжници, но е разпознат в Халцедон, където незабавно е екзекутиран.
Върховният жрец на Слънцето Елагабал, който от този момент сяда на императорския престол, е може би най-ексцентричният човек, държал в ръцете си съдбините на Римската империя. Това, че той е от сирийски произход в космополитната империя не е никакъв проблем. Септимий Север пък е всъщност либиец. Други са обаче сериозните причини за странностите на Елагабал — пълната липса на управленски опит, младата му възраст и психическите отклонения, с които се характеризира личността му. Той е странен и чувствителен младеж, поставен на място, за което изобщо не е подходящ. Това обаче никак не тревожи баба му Юлия Меза, която без съмнение се надява да държи реалната власт в ръцете си, докато внукът ѝ изпълнява ролята си на владетел само на думи. Когато новият императорски двор се приготвя да напусне Никомедия и да отпътува за Рим, тя му казва просто, че трябва да се опита да се облича по-семпло и да привиква с обичаите и традициите на Западната Римска империя.
Ерагабал от този момент трябва вече да понася тежестите както на жреческата си служба, така и на комбинацията от своето призвание да бъде върховен жрец и да разполага с огромна политическа власт. За управлението на империята това се оказва смъртоносна комбинация, нарушаваща завинаги равновесието на едно съзнание, което вероятно никога не е било напълно нормално. Подобно на неговите предшественици Калигула и Комод, Елагабал започва да си вярва, че човешкото и божественото у него се преплитат. От позицията си на върховен жрец на Слънцето, той започва да се представя като въплъщение на самия бог. Затова независимо че усмирява римляните с разточителната си щедрост и с пищните зрелища, които организира в амфитеатъра, не след дълго той засяга религиозните чувства на трезво мислещите сенатори с това, че се опитва да постави Юпитер на заден план за сметка на собствения си чуждоземен бог.
Защото едно от първите неща, които новият император се заема да направи, е да нареди издигането на разкошен храм, в който да се постави статуя на неговия бог. Фигурата на божеството е пренесена в новото ѝ жилище в каляска, украсена със злато и скъпоценни камъни, теглена от шест бели коня. На зрителите им се струва като че ли богът сам дърпа юздите на своята колесница, но всъщност самият Елагабал подтичва пред нея с гръб по посока на движението и държи конската сбруя. Римското население, което се случва да наблюдава процесията, е очаровано от това необикновено зрелище и засипва с дъжд от цветя и венци преминаващите, докато високопоставени военачалници, облечени в дълги туники по сирийската мода, са задължени да носят в златни купи вътрешностите на жертвените животни, смесени с вино и благовония. Когато стигат до новопостроения храм, императорът се изкачва на специално издигнатата за целта куличка и хвърля оттам на всички страни сред въодушевената тълпа от граждани подаръци — златни и сребърни чаши, дрехи, завивки и дори домашни животни, с изключение на прасета, които неговата религия му забранява да докосва.
Такива странни спектакли, които представляват зрелищна пантомима за зяпачите, сами по себе си са напълно безобидни, но натрапчивите идеи на Елагабал го завладяват напълно. Той си мисли, че щом самият е бог, значи трябва да се ожени за богиня. Когато му донасят в храма статуята на Атина Палада като евентуална кандидатка за женитба, той отхвърля това предложение, като казва, че видът ѝ е много войнствен за тази цел. Изборът му най-накрая пада на картагенската богиня на Луната, Танит, Астарта[44] или Урания — тя е наричана с няколко различни имена. И наистина, каква по-подходяща годеница от богинята на Луната може да се намери за бога на Слънцето? В по-практичен план той поисква голяма сума пари като зестра, а на поданиците си нарежда да отпразнуват сватбата му с тържества и гощавки.
Но едно е да се ожениш за богиня и съвсем друго — да консумираш брака си с нея. Защото този млад и симпатичен император е обладан от съвсем човешки полов нагон, а вероятно и доста силен. В битността си на човешко същество той се жени първо за една представителка на римската аристокрация, а след това се развежда с нея, за да се ожени за Юлия Аквила. Тя обаче е посветена в службата на Девата Весталка, върховна жрица на богинята Веста, и е дала обет за вечно девство. Това представлява сериозно погазване на религиозното приличие, но императорът оборва своите критици с тезата, че бракът между две така свети личности не е светотатствен, а напротив — пресвещен. Въпреки че заявява открито, че връзките му с Юлия Аквила са свещени и неприкосновени, Елагабал скоро зарязва новата си съпруга в полза на една представителка на собствения му род. Въпреки това, в края на краткия си живот, той отново се връща в прегръдките на Юлия. Преди това обаче успява да сключи и пети брак — добра равносметка само за един четиригодишен период.
Изводът е, че Елагабал страда не само от ментално, но и от сексуално разстройство. Голямата му любов към фините неща го кара да започне да се облича като жена. Белосва лицето си, слага си руж, златни огърлици блестят по копринената му туника и в този вид с готовност танцува пред публика. „Той се занимаваше с обработка на вълна, понякога носеше мрежичка върху косата си и си боядисваше очите; мажеше ги с бяла боя и червена растителна тинктура[45]. Все пак веднъж си избръсна наболия по брадичката мъх и това стана повод да обяви празник за отбелязване на тържествения случай. По-късно обаче започна да скубе космите, израсли по лицето му, за да прилича досущ на жена“ — разказва за него историкът Дион Касий (LXXX, 14). Друг път решава, че иска да се раздели с половите си органи. Същият Дион Касий пише по този повод следното:
„Той ползваше тялото си, за да върши и да позволява с него да се вършат множество причудливи неща… Ходеше вечер по кръчмите и носеше перука, за да практикува най-стария занаят. Обикаляше често и по бардаците, изхвърляше някоя проститутка от стаята ѝ и я заместваше в обслужването на клиенти. Най-накрая си определи една стая в двореца, където вършеше непристойните си деяния, като винаги стоеше чисто гол на вратата, както правят проститутките, или пък дръпваше перденцето, закачено със златни халки, и приканваше с нежен и приглушен глас минаващите.“ („История“, LXXX, 13)
Клиентите му, естествено, трябва скъпо и прескъпо да плащат за неговите услуги.
Престижът му на владетел на Римската империя едва ли може да бъде висок при слуховете, които се носят навсякъде за странното му поведение, но това не би пречило толкова много на живота на държавата, ако не назначава на министерски и други отговорни постове хора със същите вкусове и поведение. Най-изявеният му фаворит е някакъв бивш роб от Кария на име Хиерокъл, който привлича вниманието на Елагабал, когато случайно пада от една колесница и разкрива пред императора красивото си лице и чудесните си руси коси. Владетелят нарежда младият мъж да бъде доведен в двореца, учи го да се надбягва с колесница и даже се омъжва за него, наричайки го „свой съпруг“. Страстта на Елагабал към Хиерокъл, който придобива невероятно силно влияние върху дворцовия живот, е толкова гореща, че той рискува да си навлече гнева на баба си, като предлага бившият роб да бъде обявен за император. Хиерокъл обаче не е единственият мъж, очаровал с „нощните си подвизи“ императора травестит. Всеки, който се домогва до милостта му, трябва първо да извърши „прелюбодеяние“ с него. При това Елагабал се проявява и като мазохист: най обича тази му слабост да бъде открита от поредния му любовник, който преди да започне сексуалното общуване, хубаво да го натупа, така че „да му насини лицето“.
Само веднъж влиянието на Хиерокъл е поставено на сериозно изпитание. До ушите на императора достигат сведения за един много красив младеж на име Аврелий Зотик — син на някакъв готвач от Смирна, при това много атлетичен и на когото „онази работа… надминава с размера си съответните органи на останалите мъже“. Елагабал предоставя на Зотик управлението на двореца и „когато го вижда, че без дрехи отговаря на славата, която се носи за него, страстта му се разгаря още повече“. Хиерокъл обаче ревнува от новия си съперник и успява да уреди така нещата, че лекарите предписват на Зотик някакво лекарство, от което половата му мощ намалява. След „една цяла тревожна нощ, през която той напразно се опитва да постигне ерекция“, Зотик е изхвърлен от двореца и изпада в немилост, разказва Дион Касий („История“, LXXX, 16).
Такива внезапни издигания в дворцовата йерархия на империята се отразяват отрицателно както върху управлението на държавата, така и върху гражданите на Рим, които изразяват открито недоволството си. Елагабал отговаря на критиките по начина, по който правят това и неговите предшественици — като арестува, затваря и екзекутира всички, които поставят под съмнение действията му, а неговите фаворити получават за награда високи постове. Състезатели в надбягванията с колесници, освободени роби, артисти, един бръснар, един мулетар и един ключар — всички без изключение привлекли вниманието на императора с приятната си външност — получават високи постове в управлението на държавата. „Лудостта на императора го кара да изпада в такива крайности, че той понякога взема някого от конюшнята или от театралната трупа и го натоварва да отговаря за най-важните държавни дела“ — потвърждава Херодиан в историята си (кн. V, гл VII, 6).
Тези работи обаче съвсем не са онова, за което бабата на императора, Юлия Меза, се договаря с него, когато го качва на трона. Тя очаква силни позиции в управлението на империята и като балдъза на Септимий Север очевидно притежава по-високо чувство за отговорност към държавните работи от внука си. Тя се е надявала, освен това, че той ще бъде оръдие в нейните ръце, но и в това отношение претърпява голямо разочарование. Крайно разтревожена от неблагоразумието поведение на Елагабал, Юлия Меза успява все пак да го убеди да посочи братовчед си — другия ѝ внук, Алексиан, който вече е променил името си на Александър — за следващия римски император, като му даде титлата цезар. Така поне въпросът за престолонаследието е уреден, преди Елагабал да е слязъл от политическата сцена. Но тъй като той е едва в началото на двадесетте си години, баба му се замисля за възможността на маниакалното му управление да бъде сложен преждевременен край. За да укрепи преди това позициите на Александър, тя разпространява мълвата, че и той е син на Каракала, като по този начин излиза, че двете ѝ дъщери[46] са си прехвърляли Каракала помежду си. Тогава майката на Александър — Мамея, страхуваща се за живота на сина си, се опитва да го отстрани от разпуснатия двор на братовчед му императора, така че на друго място да бъде обучен и възпитан по по-подходящ начин в необходимите за един бъдещ император науки и военно изкуство.
Въпреки обърканото си съзнание Елагабал все пак достатъчно добре схваща някои от нещата, които стават около него, и разбира накъде духа вятърът. Разгневен, той изгонва учителите на Александър от двореца. Тогава Мамея предупреждава сина си да не яде или пие нищо, което е приготвено в дворцовата кухня. Заедно с майка си[47] тя започва тайно да подкупва военните с пари, така че, когато нещата стигнат до критичната си точка, да може да се разчита на тяхната помощ. Елагабал от своя страна предприема стъпки за анулиране на титлата цезар, която по-рано е дал на братовчед си.
Възникналото в края на 221 г. сл.Хр. недоволство сред военните води до метеж, потушен от префекта на Преторианската гвардия. Той обаче е твърде показателен за Елагабал, който усеща колко недоволна от него е армията, от която зависи оставането му на власт. В опит да си възвърне нейната подкрепа императорът уволнява някои от най-непопулярните си съветници и възстановява титлата цезар на братовчед си Александър, за когото малко преди това е заявил, че се намира на прага на смъртта. За да бъдат разсеяни всякакви съмнения сред военните, самият Александър тържествено е доведен с носилка във военния лагер. Но тази мярка се оказва твърде закъсняла. Войниците, спечелени за каузата на Александър с парите на Юлия Меза, го акламират като император, пренебрегвайки Елагабал. Изпаднал в крайно тежко положение, Елагабал прекарва нощта в лагерното светилище и като последен опит за спасение нарежда да арестуват всички по-видни привърженици на братовчед си Александър.
Но той не знае, че краят му вече е дошъл. Войниците се налагат по въпроса за това кой да бъде император, както са правили толкова много пъти в римската история. Те убиват Елагабал, майка му Семиада и неговите любимци, сред тях и Хиерокъл. Телата на жертвите са прекарани през целия Рим, обезобразени са и са захвърлени в каналите, които се оттичат в Тибър. Александър тържествено е обявен за император под името Александър Север. Баба му Юлия Меза и майка му Юлия Мамея могат най-сетне да си отдъхнат. А богът на Слънцето[48] е принуден да напусне столицата на империята.
В действителност император Елагабал отговаря на всички критерии, според които днес един психиатър би поставил диагнозата психическо разстройство на личността под формата на нарцисизъм. Преди всичко той притежава огромно самочувствие за своята неповторимост и е направо вманиачен във фантазиите си за финес и власт, лишаващи го от възможността да прояви политически реализъм. Той очаква специално отношение и непоколебима вярност, без да поема никакви по-специални отговорности към тези, от които очаква да му служат по такъв начин. Проявява се и като ексхибиционист, който очаква постоянното одобрение и внимание от страна на околните. Ненормални са и личните му отношения и връзки, донякъде поради липсата на вложени чувства в тях и от двете страни — с други думи той рядко и в много малка степен проявява сериозни чувства към другите и те му отговарят със същото. На градивната критика реагира с безразличие или с гняв. Изцяло е погълнат от себе си, но трябва да признаем, че в началото е насърчаван да се съсредоточи върху изграждането на своя характер от баба си. Животът му преминава в сексуална неуравновесеност и объркано полово самосъзнание. Сменя много съпруги, но едва ли е имал и една истинска и важна за него връзка, ако не броим чисто физическите, и то тези, които осъществява със своите любимци. Накрая трябва да се посочи, че той е незрял млад егоист, който настоява да бъде обсипван с ласкателства и едва ли не да бъде боготворен, но всъщност е крайно егоцентричен, което е присъщо само на човек, страдащ от специфичната форма на психическо разстройство на личността, известно под името нарцисизъм.
Споменатите в тази глава римски императори страдат от различни форми на умопомрачение — ментално и физическо, но едно нещо ги обединява — всички те притежават абсолютна власт. Тази власт прави възможно Тиберий и Нерон да управляват като истински тирани, а Калигула, Комод и Елагабал да претендират за божественост. Но властта е като дрогата. Пристрастените към нея стават нейни роби, защото „апетитът към властта идва и расте с яденето“. Поради това представите на императорите са неясни, преценките им — неточни, сетивата им — притъпени, а последствията за техните поданици в обширната им държава са направо катастрофални: Сенатът е на колене, имперската съкровищница редовно е изчерпана, а невинни мъже и жени са подложени на мъчения и смърт.
Бележки[37] в чест на богинята на мъдростта и познанието Минерва. — Б.пр. ↑
[38] „Какъв артист си отива!“. — Б.пр. ↑
[39] Водач на света, Основател на градове, Непобедим, Свръхмощен победител на амазонките. — Б.пр. ↑
[40] както видяхме малко по-горе. — Б.пр. ↑
[41] „с особена жестокост“. — Б.пр. ↑
[42] Хелиогабал, семитско божество на непобедимото слънце, въведено в Римската империя. — Б.пр. ↑
[43] неговата и тази на привържениците на Северите. — Б.пр. ↑
[44] на финикийски; Ищар в Месопотамия. — Б.пр. ↑
[45] от корени на билката Alkanna tinctoria. — Б.пр. ↑
[46] Юлия Мамея и Юлия Соемиада. — Б.пр. ↑
Както и Клавдий, преди него
Просто такава е системата Императорската
Човек отдинастията може да заеме поста Иначе е преврат
Затова Нерон ликвидира Британик Да и Нерон е наследник, но след Британик
Що се отнася до това, императорът да е успешен военен, не е задължително
Август няма успехи като главнокомандващ, какъвто е и смисълът на император
Успехите са на Марк Агрипа- зет му
Гордиан, който е момче, функциите му на главнокомандващ ги изпълнява преторианския префект- Тиместий!....
Весели Новогодишни празници!
