http://www.istorianasveta.eu

В средата на VI в. пр. Хр. един ирански народ, който дотогава не влизал в сметките на "силните на деня", започва своя буен възход. Персите, под водачеството на знаменития пълководец и държавник Кир II от рода на Ахеменидите, тръгват в победоносен марш, за да създадат най-голямата империя позната в древността. Ахеменидската империя – колосален, пъстър конгломерат от народи, култури, бит, религии… Държава на толерантност, в която липсват каквито и да било расови, национални и религиозни предразсъдъци. Феномен, непознат  дотогава, и който не е повторен никога вече в историята. Простираща се от бреговете на Средиземно море до долината на р. Инд и от Причерноморските степи до Персийския залив, тази огромна монархия включва в състава си над 70 народи и племена. Под властта на шаховете се раждат, живеят и следват своите съдби милиони хора. Новата световна империя осигурява мир и просперитет на обитаващите я народи в течение на близо две столетия – до момента в който от запад се появява армията на Александър Велики.

Създателят на Персийската империя, Кир II, е представител на царствения род Ахемениди, властващ над областта Парсуа¹ и гр. Аншан². Неговите предшественици – митичният Ахемен (ок. 700-675 г. пр. Хр.), Теисп (675-640 г. пр. Хр.), Кир I (640-600 г. пр. Хр.) и Камбиз I (600-559 г. пр. Хр.) управляват племената парсуа първоначално като васали на Елам, а в последствие на могъщата Мидийска империя. Малкото персийско царство постепенно израства като сериозна сила и по времето на Камбиз I вече е придобило достатъчно влияние и мощ, за да внушава респект сред политическите сили в Предна Азия. Това добре разбира владетелят на Мидия Астиаг. Той решава да се сроди с могъщия си васал,   и дава дъщеря си Мандана за съпруга на Камбиз I. Влизайки в мидийското царско семейство, персиецът придобива още по-голямо влияние и авторитет. А от този брак ще се роди бъдещият завоевател на Азия…

По това време – началото на VI в. пр. Хр., големите сили на епохата – Вавилония, Мидия, Египет и Лидия изграждат новия международен ред. А вавилонците и мидийците, в съюз със скитските племена, току-що са съкрушили една световна империя  и поделяйки трофеите, разпределят сферите си на влияние в Близкия Изток. След гръмовната победа над Асирия, могъществото им нараства неимоверно много. Те са новите господари на света. Сякаш нищо не заплашва хегемонията им. Но, всъщност, се оказват колоси на глинени крака. Господството им ще трае твърде кратко – едва половин век. Слабостта им се проявява, когато се сблъскват с новата, свежа сила на персите. Човекът, който ще застане начело на тази сила и ще промени статуквото, вече се е появил на бял свят… И на четирите велики сили им е съдено да влязат в състава на Ахеменидската империя.

Житейският път на Кир II до възкачването му на трона е обвит в митове. Науката не разполага с никакви сериозни източници за раждането, детството и младостта му. Едно от сведенията с които разполагаме, е на Херодот. Но това, което ни разказва сладкодумният древногръцки историк е само една красива легенда. Преразказвам накратко нейното съдържание:

Царят на Мидия Астиаг (585 — 550 г. пр. Хр.) имал дъщеря на име Мандана. Маговете предсказали, че родният и син ще свали Астиаг от трона и ще покори цяла Азия. Изплашеният Астиаг решил да промени съдбата и дал дъщеря си за жена на своя васал, персийския цар Камбиз, твърдо убеден, че сред персите не може да се роди бъдещия завоевател на Азия. Мандана родила син и го нарекла Кир, а маговете повторили предсказанието на Астиаг. Тогава мидийския цар заповядал на велможата Харпаг тайно да убие внука му. Но Харпаг не желаел лично да си цапа ръцете с кръвта на младенеца и възложил тая задача на царския пастир Митрадат. Последният, като разбрал кой е всъщност малкия Кир, го подменил със своя мъртвороден син. Митрадат и съпругата му Спако отгледали и възпитали младия Кир като техен собствен син.

Когато Кир навършил 10 години, неговите връстници по време на игра го избрали за свой цар. Само един от тях, синът на знатния мидянин Артембар, не желаел да се подчини на сина на един прост пастир. Тогава Кир наредил да бият непокорния с бич. За тази постъпка на Кир докладвали на царя, и в двореца станало ясно, че той е синът на Мандана и внук на Астиаг. Маговете успокоили царя, като заявили, че предсказанието се е сбъднало: Кир вече е избран за цар, и Астиаг няма от какво да се страхува. Астиаг оставил внука при себе си, но Харпаг, който не изпълнил заповедта му, жестоко наказал. Той заповядал тайно да убият синовете му и с тяхното месо нагостил нищо неподозиращия баща.

Минавали години. Кир пораснал и в 558 г., след смъртта на баща си Камбиз, заел персийския трон. Персите трудно понасяли мидийското иго, и Харпаг, жадуващ за отмъщение, убедил Кир да вдигне въстание срещу Астиаг.

От това време датират първите надеждни източници и историята на Кир престава да бъде легендарна.

В 553 г. пр. Хр. той организира въстанието срещу своя дядо и сюзерен Астиаг, което продължава 3 години и приключва с пълния разгром на Мидия и включването ѝ в състава на новата Ахеменидска империя. Първите бойни действия обаче не вещаят нищо добро за персите. В началото Астиаг изпраща срещу тях една армия под командването на Харпаг. Но до сражение не се стига. Мидийският военачалник изменя на господаря си и преминава с войниците си на страната на Кир. Тогава Астиаг решава да поеме нещата в свои ръце и начело на голяма армия потегля срещу бунтовниците. В кръвопролитно сражение, продължило два дни, персите са съвършено разбити. Кир с малка част от армията си успява да се спаси. Ахеменидът не се отчайва. Решен да доведе борбата до край, той мобилизира всички сили на царството си срещу могъщата Мидия.

Следващото грандиозно сражение ще реши изхода на войната. То се състои в самото сърце на Персия – под стените на Пасаргада. Раздразнен от дълго проточилия се метеж, Астиаг възнамерява веднъж завинаги да приключи с него. В 550 г. пр. Хр. мидийският суверен вдига всички войски на империята и потегля към столицата на непокорния си внук. Кир го очаква, готов за последна схватка.  Двете армии се сблъскват със страшно ожесточение, битката продължава почти през целия ден, като накрая мидийците принуждават персите да отстъпят. Въпреки този успех, на Астиаг му е рано за триумф – персийската армия не е разгромена и се оттегля в пълен боен ред. Сражението продължава с нова сила на следващия ден. Този път Кир предприема устремна атака и печели блестяща победа. Мощта на Мидия е съкрушена. Персите пленяват целия вражески лагер, заедно с множество мидийски велможи, командири и войници. Цар Астиаг успява да се измъкне и бяга в столицата Екбатана. Не успява да се задържи дълго на власт. Пред приближаващата персийска армия, мидийските първенци преценяват, че е в техен интерес да се отърват от неудобния владетел.  Астиаг е свален от трона и предаден на Кир, който се отнася великодушно към своя дядо. Персиецът влиза тържествено в Екбатана, приема върховната власт над Мидия  и титлата Цар на царете. С този грандиозен триумф Кир поставя началото на Ахеменидската империя. Едва ли обаче трябва да разглеждаме победата над Мидия като завоевание. По-скоро може да се определи като смяна на династията, което довежда  до обединение на двата ирански народа, перси и миди, в една държава, а от там и до неимоверното нарастване на нейното могъщество.

Армията на Кир продължава победоносния си марш и за кратко време покорява областта Партия, териториите на Урарту, Източна Анатолия, без да срещне сериозна съпротива. Мощта на Ахеменида нараства стремително.

Влиянието му вече се е разпростряло над цяла Предна Азия, което предизвиква сериозно безпокойство  в останалите сили от региона. За тях става ясно, че амбициите на този младеж са големи и, че не ще спре до тук. Твърде скоро една от тези сили сама го предизвиква. Царят на Лидия, Крез, разтревожен от нарасналото могъщество на Кир и за сигурността на собствената си държава, решава да нанесе превантивен удар. За бъдещата кампания кураж му дава Делфийския оракул, който предрекъл следното: „ако потегли на война срещу персите, ще унищожи голяма държава“³. Но тази държава, ще се окаже неговата собствена.

В 547 г. пр. Хр. Крез повежда армията си срещу Персия. Лидийците преминават границата, навлизат в  Кападокия и се насочват срещу град Птерия на р. Халис. След кратка обсада градът  е превзет. Окрилен от лесната победа,  Крез създава тук военна база, с намерение да започне покоряването на цяла Кападокия. В същото време, научил за нападението, Кир незабавно потегля с войските си срещу нашественика. Двете армии се срещат в страховита битка под стените на Птерия: „Тук, на птерийската земя, перси и лидийци си премериха силите. Сечта бе жестока, и от двете страни паднаха много войници. В края на краищата ни едната, ни другата страна удържа победа и с настъпването на нощта, противниците са разотидоха.“⁴

В тази битка никоя от двете страни не надделява, въпреки, че загубите на лидийците са значително по-големи от тези на персите. За да съхрани армията си, Крез благоразумно се оттегля. След като се завръща в Сарди, лидийският цар започва енергична дипломатическа дейност, търсейки помощ срещу Кир. Спешно са изпратени посланици в Египет, Спарта и Вавилон, с предложение да се създаде коалиция срещу могъщия Ахеменид.

Подготовката на Крез не остава скрита за Кир. Пред опасността да се изправи срещу могъща коалиция, персийският цар действа светкавично. Въпреки, че разполага с малка армия, той смело нахлува в Лидия, решен да съкруши напълно опасния си противник. В 546 г. пр. Хр., в равнината Тимбра, близо петдесетхилядната персийска армия се изправя срещу два пъти превъзхождащите я лидийски войски. Тук Кир прилага нова тактика, непозната в дотогавашната военна история.  Вместо обичайния линеен строй, той подрежда войските си в квадрат, като на първа линия разполага кавалерийски отряди и тежка пехота, а зад тях се нареждат многобройните персийски стрелци и леката пехота.

Лидийската армия започва атака по целия фронт, като цели да обхване персийското каре по фланговете. При този маньовър строят на лидийците се разтегля твърде много, а персийските стрелци не им позволяват  да настъпят фронтално. В решителния момент Кир хвърля срещу противника предварително подготвени ударни отряди, които му отрязват пътя и започват да го унищожават на групи. Тази неочаквана контраатака предизвиква пълен смут в Крезовата армия.  Сега Кир дава заповед за всеобщо настъпление на фланговата кавалерия. След нея потеглят и пехотните полкове. Мощният, масиран персийски удар довършва сражението. Лидийските войски не успяват да отразят атаката и са съвършено разбити. Крез отстъпва бързо към столицата си, надявайки се на спасение. Но всичко е загубено. Кир организира незабавно преследване, влиза в Сарди и пленява лидийския цар. Лидия капитулира пред персийската мощ.

Към победените персийският цар проявява обичайната си снизходителност. Крез е помилван, а войниците му са зачислени в имперската армия. Няма погроми, арести, екзекуции – действия, съпътстващи всички дотогавашни завоевания. Благородството на Кир печели сърцата на лидийците и осигурява тяхната подкрепа за Ахеменидския ред.

След като назначава вече известният ни сановник  Харпаг за наместник на новата провинция, шахът се отправя на Изток, където го очакват нови подвизи. Безспорно, разгромът на Лидия донася огромен престиж за ахеменидското оръжие и превръща персите в господари на Анатолия. Остава съвсем малко за да покорят напълно полуострова – гръцките йонийски градове по западното крайбрежие. Разбира се, те се оказват лесна плячка и Харпаг с поверените му войски веднага ги атакува. Милет се предава без бой, но останалите решават да се бранят. Едва ли са се надявали да спрат персийските полкове. Но явно предпочитат да паднат с чест, отколкото да сведат покорно глави. Съпротивата им бързо е преодоляна и имперската армия налага безапелационно властта на шахиншаха.

В периода 545 – 539 г. пр. Хр. Кир II е зает да покорява Изтока. Подробностите за тези походи за нас остават неизвестни. По какъв начин страните Дрангиана, Маргиана, Хорезъм, Бактрия, Согдиана, Хедрозия, Арахосия и Гандахара са покорени, това ние не знаем. Знаем обаче, че в 540 г. пр. Хр. те са под властта на Ахеменидската империя.

Западът и Изтокът са в нозете на шахиншаха на Персия. Могъщата империя се разпростира от бреговете на Средиземно море до Индия. Остава само една стъпка за да се превърне персийския цар в истински световен владетел. Покоряването на богатата Вавилонска империя, обхващаща териториите на Месопотамия, Сирия, Финикия, Палестина и част от Арабския полуостров. И затова в 540 г. пр. Хр. великият завоевател обръща погледа си към нея. Той обаче не бърза да нанесе пряк военен удар. С неотклонна последователност персите затягат все по-плътно обръча около Вавилония, откъсват голяма част от външните ѝ територии и по този начин я отрязват от света. Едновременно с това, имперски емисари започват мощна пропаганда в страната в полза на Кир.

Самата Вавилония по това време се намира в хаос. Страната е в икономически колапс, политическият елит на империята е раздиран от противоречия. Цар Набонид (556 – 539 г. пр. Хр.) е твърде непопулярен сред поданиците си. Неговите религиозни реформи⁵ предизвикват недоволство сред жречеството, а стремежите му към авторитарна власт го сблъскват с аристокрацията. Повечето представители на висшите съсловия дори са склонни да преклонят глава пред Кир, подмамени от обещанията на персийските емисари. Липсва единство във вавилонското общество, а това е крайно необходимо пред надвисналата външна угроза. Сред вавилонското гражданство цари пълно безразличие към съдбата на държавата. На обикновените хора им е все едно на кого ще плащат данъци – дали на своите халдейски управници или на новите персийски господари. Дори сред населението цари вяра, че Кир е справедлив владетел и, че при неговото управление животът ще стане по-добър.

Упованието в Кир е особено силно сред робите – пленници във Вавилония. Те свързват своите надежди с шах-ин-шаха, вярвайки, че той ще свърши с разпътния Вавилон и ще им дари така дългоочакваната свобода. Славата му на владетел, проявяващ религиозна търпимост, човеколюбие и доброта се разнася из всички слоеве на населението в тогавашния свят.

Единствената сила, на която може да разчитат Набонид и принц Валтазар, са халдейските отряди, но те са твърде малобройни и представляват ненадеждна опора. Реално Вавилония не разполага с армия, която да я защити. Отбранителните ѝ възможности са подкопани отвътре. Почвата за нашествието е подготвена. Грохналият от старост Вавилон съзрява за своето падение и никакви мощни стени и укрепления не са в състояние да го спасят от персите.

В 540 г. пр. Хр. Кир II започва генералния поход срещу Вавилония. Той прехвърля масивите на Загрос и нахлува в областите източно от Тигър. Към войските на шаха се присъединяват много от вавилонските губернатори, недоволни от управлението на Набонид. Измяната на един от тях – Угбару, управител на пограничната провинция Гутиум, дава на персите важно стратегическо преимущество, тъй като това им позволява да подходят плътно към Мидийската стена⁶, преграждаща пътя  към вътрешността на Вавилония. Кир обаче не рискува да атакува тази мощна укрепителна линия и решава да я заобиколи, като за целта нарежда да се отбият водите на р. Хинд (съвр. Дияла). Земекопните работи на персите продължават почти през цялото лято на 539 г. , за което ни разказва Херодот, представяйки Кир като един вманиачен и капризен деспот, който наказва реката за нейното непокорство:

"Когато Кир, в похода към Вавилон, достигнал плавателната река Хинд ... и се опитал да я премине, един от неговите свещени бели коне смело се хвърлил в реката, опитвайки се да я преплува, но реката го погълнала и отвлекла. Кир много се ядосал на реката за това насилие и я заплашил, че ще я направи толкова малка и незначителна, че по нея да могат да се движат и жени, без да намокрят коленете си. Като изрекъл тази заплаха, той преустановил похода си към Вавилон, разделил армията си на две части и я разположил в дълги редици от двете страни на реката. Той измерил от двете страни бреговете на Хинд с въжета в различни посоки на сто и осемдесет канала, всеки отряд заел мястото си и той им наредил да копаят. Въпреки, че за тази работа били ангажирани много хора, за изпълнението и било необходимо цялото лято. Така Кир наказал река Хинд, като я разделил на триста и шейсет канала. Следващата пролет, той отишъл във Вавилон".⁷

Разбира се, едва ли това е причината за отводняването на реката. „Капризът“ на Кир всъщност е добър стратегически замисъл, но който продължава твърде дълго за да даде възможност на Набонид да направи опит за организиране на  съпротивата. Вавилонският цар взема мерки за сплотяване на силите на страната си,  обаче е твърде късно. Големите градове като Борсипа и  Сипар категорично отказват да го подкрепят. Вавилонският тил се разпада напълно. С наличните сили Набонид се установява на лагер край гр. Опис на р. Тигър, където с тревога очаква неизбежния сблъсък.

Най – накрая, на 20 септември 539 г. пр. Хр. персийската армия заобикаля Мидийската стена от запад. Кир изпраща една армия под командването на Угбару към самия Вавилон, а той, начело на основните сили се отправя срещу армията на Набонид. В края на септември персите изненадващо атакуват вавилонските войски откъм тила и им нанасят съкрушително поражение. Набонид успява да се измъкне и бяга към Вавилон, но пътят към столицата е отрязан от персийските отряди и той се укрива в Борсипа. Няколко дни след това, на 10 октомври, гр. Сипар доброволно отваря вратите си пред персийската армия. А на 12 октомври войниците на Угбару маршируват по улиците на старата световна столица, която се предава без бой…

Не съществуват достоверни източници, които да ни дадат ясна представа за подробностите около падането на Града. Вавилонската хроника съобщава съвсем лаконично за това събитие. Останалото са легенди и митове. И все пак ние ще цитираме разказа от Пета глава от Книгата на пророк Даниил, не защото ни дава истинните исторически сведения, а защото по алегоричен начин и с дълбок историко – философски смисъл е отбелязан краят на една стара епоха и началото на нова ера в историята:

"Цар Валтазар направил голям пир на хилядите свои големци, и сред хилядите пил вино. Вкусвайки от виното, Валтазар заповядал да донесат златните и сребърните съдове, които Навуходоносор, баща му, взел от Храма на Ерусалим, за да пият от тях царят и големците му, жените му и наложниците. Тогава донесли златните съдове, взети от Двореца на Божия дом в Ерусалим, и пили от тях царят и големците му, жените му и наложниците. Пили вино и хвалели идолите от злато и сребро, мед, желязо, дърво и камък.

По това време, се появили  пръсти на човешка ръка, и писали срещу светилника върху стените на царския дворец и царят видял ръката, която е писала. Тогава лицето на царя се променило, и мислите му се смутили, и колената му се разтреперели. Царят закрещял да извикат баячите, халдейците и гадателите. Започнал да говори и казал на мъдреците на Вавилон: "Който от вас разчете това писание и ми го разгадае, той ще бъде облечен в пурпур, ще има златна верижка около врата, и той ще бъде третият владетел в царството. "Тогава дошли всичките царски мъдреци, но не могли да прочетат написаното, и да обяснят значението му на царя. Тогава цар Валтазар се разстроил много, и лицето му се променило, и големците му се смутили... "

В залата влязла царицата-майка Нитокрис, която съветва Валтазар да се обърне към Даниил. Извикали Даниил. Валтазар обещал да го облече в пурпур, да му сложи златна верижка на врата и да го направи трети владетел на царството, т.е. регент съвместно с Набонид и Валтазар, ако той разчете и разтълкува надписа. Даниил се отказва от почестите, но разтълкува  надписа. Напомняйки на Валтазар беззаконията извършени от Навуходоносор (т.е. Набонид), собствената му гордост, както и оскверняването на съсъдите на Храма в Ерусалим, Даниил продължава:

За това е изпратена тази рисуваща ръка от Бога, и е написано това. И ето какво е написано: мене, мене, текел, упарсин. Ето и смисъла на тези думи: Мене – преценил Бог твоето царство и му сложил край; Текел – ти си сложен на везните и си премерен като много лек; фарес (упарсин) - твоето царство е разделено и се дава на мидяните и персите." Тогава по заповед на Валтазар, Даниил бил облечен в пурпур, сложили му златна верижка на врата и го обявили за трети владетел в царството. Същата нощ Валтазар, халдейския цар бил убит.”

Угбару предприема всички мерки за мирното установяване на персийската власт във Вавилон. На 29 октомври шахиншахът пристига в града и е тържествено посрещнат от цялото население. В същото време Набонид, узнал за падането на столицата си, се връща от Борсипа и се предава на милостта на победителя. Кир се отнася към него човечно и го изпраща като сатрап на Караман, източно от Иран.

Кир Велики не променя религиозните традиции и властовите институции на града. Номинално той назначава сина си Камбиз за цар на Вавилон, който на Новогодишния празник „приема ръката на Бога“, съгласно древната вавилонска държавна традиция. По този елегантен начин властта от старата династия преминава съвсем легитимно към Ахеменидите. В това време се появява знаменитият Манифест на Кир Велики към гражданите на Вавилон. Всъщност, този документ на върховната власт е съставен от проперсийски настроени вавилонски олигарси и жреци. В него Кир II е представен като цар-освободител, радетел за правата на гражданите и възстановител на порядъка и мира в страните. Привеждаме текста на Манифеста, обявен от последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави през 1960 г. за първия писмен документ за правата на човека:

Манифест на Кир Велики към гражданите на Вавилон

Малко след това, през 538 г. пр. Хр. шахът освобождава евреите, пленени от Новуходоносор II, и им позволява да възстановят разрушения храм в Йерусалим.

След присъединяването на Вавилония, всички страни на запад от нея до средиземноморските брегове доброволно приемат властта на Ахеменидската империя. Персите покоряват и част от Арабския полуостров, завзет преди това от вавилонския цар Набонид. С тези събития, целия Древен Изток е обединен под скиптъра на Царя на царете. Остава само Египет. Но на Кир не му е съдено да покори и тази древна страна. Не му стига времето за това. В 530 г. пр. Хр. пристигат обезпокоителни известия от североизточните граници на империята за раздвижването на номадски племена. Кир Велики незабавно предприема поход срещу тях. Според Херодот персите водят война със скитническите племена на масагетите. Първите сражения са успешни, но през лятото на 530 г. пр. Хр., близо до р. Амударя, персийската армия е разбита  напълно. В злощастната битка загива и самия Кир Велики. Според други източници царят загива в борба с други племена. Версиите за смъртта му са различни и не можем да кажем със сигурност как е настъпила. Намира вечен покой в каменна гробница в Пасаргада – столицата на създадената от него огромна империя.

¹Дн. Югозападен Иран, провинция Фарс
²Древен еламски град, намиращ се в дн. провинция Фарс, ЮЗ Иран. Не е локализиран точно, но се предполага, че лежи под съвременния арх. паметник Тепе-Маллян, на 36 км северозападно от гр. Шираз
³Херодот, История, Книга первая, 53
⁴Пак там, 76
⁵Набонид се опитал да възвиси значението на бога на Луната Син, за сметка на Мардук, който бил върховен бог във вавилонския пантеон.
⁶Мощен укрепителен вал, построен през VIII в пр. Хр. в тесен провлак между Тигър и Ефрат, с предназначение да спира набезите на номадските племена
⁷Херодот, История, Книга первая, 189